Те чули всичко. Раул попита:
— Откъде знаете?
— Аз току-що говорих с господин Фелисиен-Шарл, който не отрече.
— И вие заключавате?
— О, заключенията на сьдия-следователя не са така прибързани. Преди заключението има етапи. Най-много може да се приеме, че на един от двамата е хрумнало да предприемат нещо и че престъплението е извършено от стария Бартелми, подчинен съучастник, свикнал с подобно занятие.
— След това?
— След това, през следващата нощ, сивата торбичка е била задигната. После загубена, после пак намерена от единия от тях. Двамата приятели се скарали с ками в ръце.
— А ролята на Жером Елмас във всичко това?
— Роля на минувач, който безпокои един от участниците и от когото се отървават.
Един ден по-късно Раул научи, че Симон Лориан е много зле. Той се завтече към клиниката.
Господин Руслен беше вече там, както и инспектор Русо. Встрани гърбом стоеше Фаустин. Раул забеляза лицето й, изразяващо твърдост и безнадеждност.
Симон Лориан хъркаше. За момент той седна в леглото си и изгледа подред всички с ядовит поглед. Като видя любовницата си, се усмихна. Помрачението на агонията го обзе отново и той простена тихо като дете. После заговори несвързано. Чу се: „Съкровището… Старият е намерил торбичката… И после… Аз търсих… и не зная повече… Фелисиен…“
— Повтори няколко пъти: „Фелисиен… Фелисиен… Хубаво устроена игра… Фелисиен…“
После падна в безсъзнание на възглавницата.
Дълго мълчание.
Раул срещна злия поглед на Фаустин. Човекът, убил нейния любовник — не беше ли този, чието име току-що бе произнесено от искрения глас на един умиращ?
Господин Руслен, последван от Русо, завлече навън Раул д’Аверни и му каза:
— Съжалявам, господин д’Аверни, Фелисиен-Шарл беше ваш гост. Вие го покровителствахте. Но подозренията наистина са големи…
Той обаче се поколеба. Раул, преследван от мисълта за отчаянието на Фаустин, сметна, че затворът ще запази Фелисиен, виновен или не, от опитите за отмъщение, и не оспори тези думи.
— Не бива да ви противореча, господин следовател. Фелисиен е сигурно в павилиона си.
Авторитетът на Раул подпомогна решението на господин Руслен. Той каза:
— Ще го заведете в затвора, инспектор Русо. Да го държат на мое разположение.
VI
СТАТУЯТА
След вечеря, като узна от слугите си, че арестът на Фелисиен е извършен безшумно, без никой да узнае, Раул отиде в павилиона, където младежът живееше дотогава. Този павилион се състоеше от приземен етаж с две стаи, едната от които служеше за ателие, а другата за спалня. До спалнята имаше баня. Той седна в ателието, оставяйки вратата отворена — както и входната врата.
Все повече се смрачаваше. Нощта наближаваше. След час чу скърцане откъм градината, чиято врата не се заключваше, и долови шум от стъпки, които постепенно се приближаваха към павилиона. После преминаха по тревата. След това някой заизкачва стъпалата на терасата и се промъкна в антрето.
Раул посрещна Фаустин. Тя едва го забеляза и се остави да я заведе до един стол, върху който се отпусна.
След момент проговори:
— Къде е той?
— Фелисиен?
— Къде е?
— В затвора. Не знаете ли? Тя разсеяно повтори:
— В затвора?
— Да. Преди малко забелязах толкова злоба по лицето ви, че се уплаших и оставих да го арестуват. Добре направих, нали?
Тя каза съсипана:
— Не зная… Не зная… Търся… Кой е убил Симон Лориан?… Ах, само да знаех.
— Познавате ли Фелисиен?
— Не.
— А защо дойдохте тук?
— За да го разпитам, ако беше тук…
Говореше така безсилно и уморено, че думите й едва достигаха до него.
Раул продължи:
— Вие сигурно сте в течение на някои работи… Например на въпроса за Бартелми, чиято самоличност полицията още не може да открие. А Симон Лориан?… Напразно са търсили жилището му. Проучили са следите му по някои места в Монмартър, в някои кафенета на художници, които са го познавали. Но къде спеше той? Къде са документите му? И после: във връзка ли е бил с Фелисиен? И защо аз съм замесен в тая афера? Вие чухте последните думи на Симон… В брътвежа си на агонизиращ, той сам се обвини: „Съкровището… Старият е намерил торбичката… Търсих…“ Значи те са били съучастници… Нали? Били са съучастници… И Фелисиен също.
Тя поклати глава, сякаш искаше да каже, че Симон не е бил крадец и че никога не й е говорил за всичко това. По страните й течаха сълзи на отчаяние и тя отново заговори за мъката си, чупейки ръце.
— Никого не съм обичала освен него… И той умря… Не ще го видя вече… Мъртъв. Кой го уби? Как да живея, ако не отмъстя? Трябва да отмъстя… Заклех се…