Цялата нощ прекара в плач, в закани за отмъщение, които събуждаха Раул, седнал недалеч от нея.
Сутринта църковната камбана заби — беше служба за мъртвите.
— За него бият камбаните — каза тя. — Вчера в клиниката определиха тоя час… В молитвата ще бъда сама. И ще го моля за прошка, загдето още не съм отмъстила…
Тя си отиде. Ритъмът на походката й беше хармоничен и мощен. Краката й бяха дълги, а талията — гъвкава.
По това време Раул бе достигнал един стадий от бурния си живот, когато мисълта за почивка представляваше за него приятна перспектива. Ала не се застоя на почивка. Беше много млад и много жаден за дейност, за да се откаже от авантюристичните си страсти. Но по цяла Франция: на Лазурния бряг, в Нормандия, в Савоя, в околностите на Париж, си бе приготвил оазиси, където можеше при случай да си отпочива. Един от тези оазиси бе имението във Везине. Там той бе настанил, както в другите си имения, стари свои другари и слуги — шофьор, готвачка, градинари, портиери, на които по този начин даваше тихо жилище като отплата за минали услуги. И ето че съдбата го хвърляше още веднъж в страшна борба, която той нито беше търсил, нито беше желал.
Да се откаже? Не можеше. И да не иска, трябваше да действа. И преди всичко да открие как той, невинният тих гражданин на Везине, беше забъркан в тия събития, стекли се извън него и против него. При подобни обстоятелства случайността нищо не разкрива. Обяснението трябваше да дойде от фактите. Но къде да намери тези факти? И как да ги извади наяве?
Раул се затвори в „Клер Ложи“ и цяла седмица не мръдна. С никого не се виждаше, избягваше всякаква работа и четеше всички вестници. От тях научи, че най-сетне към Фелисиен е предявено обвинение, но никъде нямаше никакво друго изявление.
Мисълта, която се загнездваше все повече в ума на Раул, бе да узнае как е замесен в тая отвратителна афера. Той ожесточено се стараеше да я разбере, строеше хипотези, с жар чертаеше пътища във всички посоки и все стигаше до пречки или до задънени улици.
Винаги в различни форми пред него изникваше все същият въпрос:
— Какво търся във всичко това? Ако има две преплетени драми — а това е така без съмнение, — защо и аз съм действащо в едната от тях? Защо е смутено убежището ми във Везине? И кой внесе този смут?
В деня, когато въпросът му се натрапваше в тоя последен вид, той сам стигна до отговора:
— Кой? Ами Фелисиен, дявол да го вземе? И добави:
— Как дойде той? Препоръката на доктор Делатър ми внушаваше такова доверие, че не поисках за него никакви сведения? Откъде иде той? Кои са родителите му? Не съм ли бил изнуден?
Прегледа тефтерчето си с адреси: д-р Делатър, площад д’Албони. Телефонира. Докторът беше у дома си. Раул скочи в автомобила си.
Доктор Делатър — едър, сух старец, с побеляла брада, го прие веднага, въпреки тълпата от чакащи пациенти.
— Как е здравето ви?
— Отлично, докторе…
— Тогава се отнася…
— За едно сведение. Какъв е тоя Фелисиен-Шарл?
— Фелисиен-Шарл?
— Но не четете ли вестници, докторе?
— Нямам време.
— Фелисиен е млад архитект, когото вие ми препоръчахте преди шест или осем месеца.
— Вярно, вярно… Спомням си…
— Имахте ли добро мнение за него?
— Аз? Никога не съм го виждал.
— Но той ви е бил препоръчан?
— Несъмнено. Но от кого? Чакайте да си помисля… А, ето, спомням си. Гледай, това е даже смешно. Да, да! По онова време имах един слуга, от когото бях много доволен… Човек доста възрастен, интелигентен, внимателен, който понякога ми служеше като секретар. В деня, когато получих последната ви картичка, го накарах да запише адреса ви. Той с любопитство прегледа картичката, все едно че ви познаваше, и — спомням си отлично — заяви:
— Тоя господин д’Аверни е прекрасен човек. Господин докторът трябва да му препоръча един млад архитект, у чиито родители съм служил някога… И за когото вече говорих на господин доктора… Той сам написа на машината едно писмо и ми даде да го подпиша. Ето цялата история.
Раул попита:
— Тоя слуга не е ли вече при вас? Докторът се разсмя.
— Забелязах, че ми бе задигнал порядъчна сума, и трябваше да го отпратя. Никога не съм виждал подобно отчаяние: „Моля, докторе, не ме изхвърляйте на улицата!… Тук бях станал честен човек… Страх ме е да ви напусна… Не ме пъдете. Лошият живот пак ще почне.“
— Името му, докторе?
— Бартелми.
Раул не мигна. Очакваше това име.
— А тоя Бартелми нямаше ли семейство?
— Двама сина. Двама нехранимайковци, ми призна той, хленчейки. Единият особено вечно се влачи по конните надбягвания и по баровете на Гренел.