ТОМА ЛЬОБУК
Следствието не вървеше. На другия ден Раул срещна следователя, който беше в добро настроение — както винаги, когато предвиждаше, че ще трябва да се препрати в архива някакво дело, неподдаващо се на разследване.
— Забележете, че не успяваме — каза той. — Бога ми, не! Има за разследване още неизяснени проблеми и улики. Русо е много самонадеян, но аз съм като сестра Ана — на кулата си. Не виждам нищо да идва.
— Никаква подробност за господин Бартелми?
— Никаква. Фотографиите на мъртвеца, публикувани във вестниците, дават много смътна представа за живия човек. Освен това Бартелми сигурно е посещавал подозрителни места, а оттам никога не бързат да се притекат на помощ на полицията. И да го познава някой, ще си мълчи от страх да не се компрометира.
— Не личи ли връзката между Бартелми и Симон Лориан?
— Никак. Още повече че Симон Лориан е някакво фалшиво име. Не се знае изобщо той пък откъде е дошъл.
— Обаче следствието установи, че е посещавал известни среди, известни кафенета… Даже, както твърдяха някои вестници — и една много хубава жена.
— Всичко това е твърде неясно. А за жената нищо положително не се знае. Очевидно тия хора са се криели и често са сменяли имената си.
— А моят архитект?
— Фелисиен-Шарл ли? И около него е мистерия. Никакво обществено положение. Лична карта редовна, с верни отличителни белези, но в графата за датата и мястото на раждането пише „неизвестни“.
— А неговите отговори?
— Той не отговаря. Миналото си държи в тайна.
— А настоящето?
— Все същото поведение: „Не съм убил, не съм крал“. Ако го запитам: „Тогава как ще обясните това или онова?“ — отвръща: „Не е моя работа да обяснявам. Нищо не знам.“ Установено е, че у вас не е получавал никакви писма.
— Така е — каза Раул. — И аз нищо не знам за миналото и за живота му. Имах нужда от архитект и декоратор. Един приятел, не си спомням вече кой, ми даде името и адреса му. Беше адрес на семеен пансион, в който бил отседнал. Писах и той дойде.
— Съгласете се, господин д’Аверни — заключи следователят Руслен, — че около Фелисиен-Шарл съществува все същата загадъчна атмосфера.
На другия ден Раул почука на вратата на „Клематитите“ и слугата му съобщи, че госпожицата е в градината.
Той я видя. Тя шиеше мълчаливо пред къщи. Недалеч Жером Елмас, който бе започнал да излиза от клиниката, лежеше на шезлонг и четеше. Беше много отслабнал. Тъмните кръгове около очите и хлътналите бузи издаваха умората му.
Раул не стоя дълго. Намери младото момиче много променено — повече душевно, отколкото физически. Изглеждаше погълнато от мислите си и неразположено за какъвто и да било разговор. Съвсем накратко отговаряше на въпросите му. Не беше по-словоохотлив и Жером. Той съобщи за предстоящото си отсъствие, тъй като докторите му препоръчвали останалата част от лятото да прекара на планина. Пък и сам не желаеше да остане повече във Везине, където всичко увеличаваше мъката му.
Така че, на която и страна да се обърнеше д’Аверни, срещаше все същите препятствия. Следствието беше в застой, хората живееха в недоверие и мълчание. Фелисиен-Шарл, Фаустин, Ролан, Гаварел, Жером Елмас — всички се затвориха в себе си, пазейки своите тайни, или пък отказваха да споделят впечатления и да съдействат за скриването на истината.
Но на другия ден сутринта се подготвяше голяма игра. Дали Тома Льобук щеше да дойде? Дали някакво предчувствие или мисъл не му бяха подсказали действителния образ на Джентълмена и не бяха събудили подозрението му към начина, по който бе привлечен в „Клер Ложи“? През последните два дни в трезво състояние дали не е подушил примката?
д’Аверни се надяваше, че не е, и точно на часа изпрати шофьора си на уговореното място с убеждението, че Тома Льобук, не е способен да повярва на бъбренето на един пияница и ще бъде точен за срещата. А имаше и насърчаващо обстоятелство. Льобук беше убил Джентълмена. Нямаше ли той да храни надежда, че престъплението ще му донесе нещо повече от няколкото банкноти, откраднати от джоба на жертвата?
Чу се шум от мотор и Раул тутакси го разпозна. Автомобилът влезе в градината. Д’Аверни веднага седна в кабинета си в очакване, след като бе дал разпорежданията си. Срещата, тъй горещо желана от него, тъй трудно доведена дотук, щеше да се състои. Тома Льобук — единственият човек, който можеше да разкрие интригата против Арсен Люпен! Тома Льобук, който преследваше изпълнението на плана, начертан от Бартелми и Симон. Тома Льобук беше тук.
Раул премести револвера си от джоба на панталона в джоба на сакото, за да му бъде подръка — необходима мярка, тъй като личността беше опасна.