— Влез! — каза той в отговор на почукването на слугата.
Вратата се отвори.
Въведоха Льобук. Но друг Льобук, от по-висша социална класа, с чист костюм, с ръбове на панталона и с хубава шапка на главата. Той стоеше стъпил здраво на крака с набитото си тяло.
Двамата се спогледаха. Раул безпогрешно се увери, че Льобук не разпозна в него Джентълмена от „Занзибар“ и дори не долавяше никакво сходство с декласирания тип, когото бе хвърлил във водата, и с Раул д’Аверни — стопанина на „Клер Ложи“.
Каза му:
— Нали вие сте лицето, което натоварих чрез една агенция да проследи живота на Фелисиен-Шарл?
— Не.
— Я виж!… Но кой сте тогава?
— Аз заместих това лице.
— С какви намерения? Тома продума:
— Сами сме, нали? Никой няма да ни безпокои?
— Страхувате ли се?
— Да.
— Защо?
— Защото имам да кажа работи, които трябва да бъдат чути само от един човек в света.
— От кого?
— Арсен Люпен.
Льобук повиши глас, изговаряйки последните две думи, сякаш смяташе да изуми събеседника си. Той още от началото зае нападателна поза и нападението започваше. Тонът и държанието му несъмнено потвърждаваха това. Но Люпен устоя на атаката — не мръдна. На същото това място Фаустин го бе нарекла със същото име, а тя е във връзка както със Симон Лориан, така и с Тома Льобук.
д’Аверни отговори просто:
— Ако идвате за Арсен Люпен, не се лъжете, аз съм Арсен Люпен. А вие?
— Името нищо няма да ви говори.
Тома Льобук беше малко разочарован от неочакваното спокойствие на Раул и вече търсеше друг начин за подхващане на атаката.
д’Аверни позвъни.
Шофьорът влезе и той нареди:
— Вземете шапката на господина.
Льобук разбра урока, подаде шапката си на слугата, който я отнесе, а той, възбуден, веднага се провикна подигравателно:
— Маниери на големец, а? Наистина, Арсен Люпен… Стара аристокрация!… Винаги с по една титла в джоба. Ама това не е моят маниер. Аз не съм големец и нямам титли. Тъй че благоволете да слезете едно стъпало надолу. По-добре ще разговаряме.
Той запали цигара и се изсмя.
— Стана ви криво, а? Божичко!… Да се разправяш с маркизи и дукове и изведнъж да ти се изпречи някакъв си дрипльо, който отгоре на всичко е и дебелоок…
Раул отново отвърна хладнокръвно:
— Когато имам работа с дукове и маркизи, аз се старая да бъда колкото може по-учтив. А когато имам работа с търговци на свине, третирам ги…
— Третирате ги?…
— По люпеновски.
С един замах събори цигарата от устните му и каза грубо:
— Хайде, привършвай! Бартелми, какво искаш?
— Пари.
— Колко?
— Сто хиляди.
Раул се престори на изненадан.
— Сто хиляди! Значи имаш да ми предложиш нещо огромно?
— Нищо.
— В такъв случай това е заплашване?
— Ами такова нещо.
— Шантаж, а?
— Точно това.
— Сиреч, ако не платя, ще извършиш нещо против мене?
— Да. Ще те издам. Раул поклати глава.
— Лошо си пресметнал. В такива случаи никога не можеш да ме накараш да плащам.
— Ще платиш.
— Не. И тогава?
— Тогава ще пиша на полицията. Съобщавам, че господин Раул д’Аверни, който е замесен по делото за злодеянията във Везине, не е друг, а самият Арсен Люпен.
— И после?
— После ще влезеш в клопката, Люпен.
— А после ще намериш ли стотарката? Раул с безразличие вдигна рамене.
— Идиот! Ти можеш да имаш облаги от мен само ако съм свободен и се страхувам от злото, което можеш да ми сториш. Намери друго!
— Намерено е.
— Какво?
— Фелисиен.
— Имаш улика против него ли? Той е съучастник в кражбата? Съучастник в убийствата? Рискува да бъде осъден? Обезглавен? Мислиш ли, че това ме засяга?
— Като не те засяга, защо си дал пет хиляди франка, за да се сдобиеш със сведения за него?
— Това вече е нещо друго. Но че бил в затвора или някъде другаде, ми е съвършено безразлично. Знаеш ли кой го пъхна зад решетките? Аз.
В последвалото мълчание Раул дочу смях — някакво съскане, което идваше от устата на човека срещу него. Той се посмути.
— Защо се смееш?
— За нищо… Един спомен изплува в паметта ми.
— Какъв спомен?
Безпокойството на Раул изчезна. Той остана с впечатление, че ще излезе нещо от миналото и че му предстои да научи защо го бяха забъркали в тая тъмна афера.
— Какъв спомен? Говори! Другият каза натъртено:
— Познаваш ли доктор Делатър?
— Да.
— Навремето твоите съучастници го бяха замъкнали в провинцията, в едно ханче, където ти агонизираше. Той те оперира и те спаси, нали?
— А, ти си в течение на тая стара работа? — подхвърли Раул, изненадан.
— И на много други. Нали доктор Делатър ти препоръча младия Фелисиен?