И веднага след това:
— Тук Раул д’Аверни. Вие ли сте, господин следовател? Добре… Благодаря… Да, има ново. При мен е един тип, взел активно участие в драмата във Везине… Не, още не е направил признания, но положението му е такова, че ще бъде принуден да ги направи… Ало!… Точно това… Най-добре е да изпратите да го арестуват… Чрез инспектор Русо — хубава идея!… О, не се бойте, няма да избяга. Вързан е и лежи на земята… Благодаря, господин следовател.
Раул окачи слушалката.
Тома Льобук изслуша всичко вцепенен. Беше смъртноблед, неузнаваем. И смънка:
— Но ти си луд! Какво значи това? Да ме предадеш… мене! Та ти сам ще се издадеш, ще издадеш и Фелисиен!
Раул като че ли не го чуваше. Продължаваше да действа, сякаш беше сам и реализираше план, с който Тома Льобук нямаше нищо общо. Всичко това засягаше Раул д’Аверни, а не Тома Льобук, който извън себе си от яд извади револвер, напълни го и се прицели.
— Лудите трябва да се чистят — каза.
Но не стреля. Съвсем не би постигнал целта си, ако повалеше д’Аверни — не би пипнал парите. Освен това допустимо ли бе за Раул д’Аверни да се хвърли сам в огъня, за да хвърли в него и Льобук. Не. Това беше блъф или неразбирателство. Или пък грешка.
Във всеки случай имаше двадесет минути за обяснение.
Запали втора пура и се пошегува:
— Добре изиграно, Люпен. Наистина не си по-долу от реномето, което имаш, и от това, което ми е разказвал Бартелми. Сатанинска игра! Но на мен такива не ми минават. Я помисли малко, Люпен! Да предположим даже, че ме предадеш: ти предаваш един тип, който искаше да изнуди подобен на себе си, в случая Арсен Люпен. Пуякът в тая комедия ще бъдеш ти, тъй като дори не ме познаваш! Защо мислиш, че аз ще се уплаша от полицията! Аз ли? Но аз съм чист като сълза. Не мога да бъда упрекнат и в най-малкия грях.
— Тогава — каза Раул — защо позеленяваш? Защо обръщаш очи към часовника?
— Не повече от тебе, драги мой. Повтарям ти, аз съм честен човек.
— Обърни се, „честни човече“. Вземи тоя ключ и отвори писалищната маса. Добре. Виждаш бележника на оня рафт, нали? Подай ми го. Благодаря. Винаги имам такива бележници, които са готови или почти готови за всеки случай. Твоето листче е в тоя.
Раул почна да търси, изреждайки инициалите: П, Р, С, Т…
— Ето на, тук. В група Т.
Тома го гледаше слисано.
— Продължавай — каза Раул. — Тъй нареченият Тома Льобук е брат на художника Симон Лориан, а двамата са синове на стария Бартелми, крадец в „Оранжерията“. Тома Льобук се изправи.
— Какво значи всичко това? Ето ти брътвежи!
— Истини, които скоро ще бъдат потвърдени от полицията, когато направи обиск в жилището ти, след това у продавачката на колбаси или пък когато те проследи в „Занзибар“, където ти си един от редовните посетители.
— А после? — извика Льобук, който още се мъчеше да се зъби въпреки смущението си. — После? Какво смяташ да ми направиш с това? Мислиш ли, че ще има за какво да ме осъдят?
— Най-малкото има за какво да те арестуват.
— Заедно с тебе.
— Не, защото всичко дотук е повърхностната част на съдебните данни, които съм изготвил за полицията и които ще оставим на тая маса до идването на инспектор Русо. А има и друго.
— Какво? — попита Льобук с все по-несигурен глас.
— Потайният ти живот… Известни подробности. Дела, които си извършил… И по следите на които ще ми бъде лесно да насоча полицията. Притежавам всички необходими сведения.
Тома Льобук докосваше револвера си с вдървена ръка. Той постепенно отстъпваше към остъклената врата, която гледаше към градината до гаража. И бъбреше:
— Дърдорене!… Хитрост на Люпен… Нито дума истина. Нито едно доказателство.
Раул приятелски приближи до него:
— Остави броунинга си… И не се опитвай да бягаш. Не се караме! Говорим. И имаме още цели петнадесет минути. Слушай! Вярно е, че не съм се добрал до истински доказателства. Но един ден Русо и колегите му ще ги открият. А има и нещо ново. А? Знаеш ли за какво загатвам? Нещо едва отпреди три дни… И то не е малка грешчица.
Тома Льобук пребледня. Престъплението беше скорошно и той не можеше да не си го спомни с ужас. А Раул поясни:
— Не си забравил тоя добряк Джентълмена, нали, който беше натоварен от една агенция да прави издирвания за моя сметка. Как стана така, че ти го замести и дойде вместо него?
— Той поиска.
— Не е вярно. Аз телефонирах в агенцията. От няколко дни не сме го виждали… От неделя вечер… Тогава почнах да го търся и дойдох до „Занзибар“, твоята главна квартира. В неделя през нощта вие сте излезли сами, доста пийнали. Оттогава нямам новини.
— Това нищо не доказва.
— Как не! Двама свидетели са те срещнали на кея заедно с него.