— А после?
— После ви проследили покрай Сена… Били сте се… Другият човек почнал да вика за помощ… А на свидетелите имам имената…
Льобук не оспори. Той можеше да попита защо тия невидими свидетели не са се намесили и не са издали по някакъв начин присъствието си. Но той вече нищо не мислеше. Задъхваше се от страх.
— Тогава, нали — подхвана пак Раул, като не го остави да си поеме дъх, — ще трябва да се обясни на господата какво си направил с твоя другар и как се е удавил той. Защото наистина се е удавил. Снощи е намерен трупът му… малко по-далеч… До брега на Лебедовия остров.
Льобук триеше челото си с опакото на ръкава. Без съмнение той се връщаше в ужасния час на престъплението, виждаше пияницата да пада, да се бори с течението и да изчезва под водата. Въпреки това той направи опит да се противопостави.
— Нищо не се знае… Никой не е видял…
— Може би, но ще знаят. Джентълмена бил предупредил шефа си и другарите си от агенцията. Същата заран той им бил рекъл: „Ако ми се случи нещастие, да разпитате Тома Льобук. Нямам вяра в него. Ще го намерите в «Занзибар» при Гренел.“ И наистина аз там влязох в следите ти…
Почувства, че е смазал противника си и че той не можеше вече да му се противопоставя. Безсилен, неспособен да разбере къде го водеше Раул чрез могъществото на своята воля, той бе готов безразсъдно да приеме всичко, което му заповядат. У него имаше не само страх пред извършеното престъпление, но и духът му беше напълно смутен като пред всесилно същество, което се разпореждаше с него. Д’Аверни сложи ръка на рамото му и го накара да седне. Каза му със сърдечна кротост:
— Няма да избягаш, нали? Моите хора те дебнат. Вярвай ми, против Люпен нищо не може да се извърши. Ако ме слушаш обаче, ще се избавиш, и то при отлични обстоятелства. Необходимо е само да ме слушаш, без да се мусиш. Кураж и искреност. Отговаряй!… Не си ли осъждан?
— Не.
— Нямаш ли някакви мръсни истории за кражби или мошеничество?
— Нищо наяве.
— Никой ли не те е заподозрял и никой ли не може да те обвини в нещо?
— Не.
— В полицията имат ли отличителните ти белези?
— Не.
— Заклеваш ли се?
— Кълна се.
— Тогава ти си от моите хора. След няколко минути Русо и неговите ще дойдат. Остави да те отведат.
Льобук се възпротиви ужасен:
— Ти си луд!
— Какво от това, че ще те отведе полицията, щом като си в ръцете ми, което е много по-сериозно. Само ръцете се сменят, ето всичко. И ще ми услужиш.
— Ще ти услужа ли? — попита Тома Льобук и очите му светнаха.
— Разбира се. А услуга от такъв род се плаща скъпо! Какво?… Има само един начин да узная дали Фелисиен е мой син: да го разпитам сам. На всяка цена трябва да го видя. Пък ако е мой син, мислиш ли, че аз ще го оставя в затвора!
— Няма лек за това…
— Как не. Те имат само подозрение. Нищо сигурно. Твоето арестуване и твоите признания ще обърнат наопаки пялата им обвинителна система.
— Какви признания?
— Какво си правил през деня, когато старият Бартелми крадеше, и през нощта, в която брат ти Симон е бил ранен?
— Заедно с тях бях взел под наем една камионетка и чаках близо до Шату, в случай че им потрябвам. Към дванадесет и половина през нощта си заминах, като мислех, че по други пътища са си отишли по домовете.
— Добре. Можеш ли да докажеш завръщането си?
— Да, тъй като предадох камионетката в гаража и говорих с нощния пазач. Беше минало един часът след полунощ.
— Отлично. При следствието ще кажеш всичко това точно така. Че си чакал близо до Шату. Но че преди полунощ… чуваш ли… преди полунощ, обезпокоен, си дошъл да поскиташ из Везине, около „Оранжерията“. После си минал по задънената улица, излизаща на езерото, успял си да притеглиш лодката и си отишъл да видиш какво става в „Оранжерията“. Като не си видял нито стария Бартелми, нито Симон и след като не си ги срещнал по булевардите, отново си се върнал при камионетката.
Тома Льобук изслуша всичко с внимание. Той поклати глава.
— Много е опасно! Ще ме обвинят, че съм бил съучастник. Размисли! Да говоря за „Оранжерията“ и за тая разходка с лодката, значи да призная, че съм бил в течение на работата.
— Пасивно съучастничество. Шест месеца затвор. Най-важното е да можеш да установиш за себе си, че в момента, когато брат ти и Жером Елмас са били нападнати, ти вече си бил в Париж.
— Да, но рискувам най-малко две-три години затвор. А Фелисиен ще бъде освободен.
— Точно така. Щом следствието не успее да потвърди с увереност, че Фелисиен е бил видян в лодката, и след като повярват, че ти си се скитал около „Оранжерията“, за да търсиш парите, подозренията против него ще рухнат.