Едно последно колебание и Льобук заяви:
— Така да бъде! Само че…
— Само че?
— Всичко зависи от цената. Рискувам много повече, отколкото ти мислиш.
— И затова ще бъдеш платен много повече, отколкото струваш.
— Колко?
— Сто хиляди в деня, когато Фелисиен бъде освободен. И сто хиляди в деня, когато ти излезеш от затвора. И двете суми ще получиш наведнъж.
Льобук замълча. Сетне промърмори:
— Двеста хиляди… Това е внушителна цифра.
— С която можеш да живееш честно. С тая сума си в състояние да си купиш колбасарница в провинцията или пък извън страната. И после, знаеш ли, ангажиментът на Люпен е равносилен на подписа на Банк дьо Франс?
— Имам доверие. Само че може да се създадат усложнения.
— Какви?
— Да допуснем, че открият нещо от миналото ми и ме осъдят?
— Ще те освободя.
— Невъзможно е!
— Идиот такъв! А когато баща ти беше съдебен пристав в Съдебната палата и когато го издадоха, не го ли измъкнах от затвора посред Париж, и то в деня, публично определен от мен?
— Вярно. Но ще имаш ли достатъчно пари?
— Дете такова.
— Бягството от затвора струва скъпо.
— Не се безпокой!
— Хиляди и стотици! Откупът и възнаграждението, което ми обеща… Тогава… Сигурен ли си?…
— Обърни се пак… Пъхни си ръката до дъното на писалищната маса, на същия рафт, където беше тефтерчето… Намери ли?
Тома Льобук послуша и издърпа една малка торбичка от сиво платно.
— Какво е това? Сивата торбичка! — промърмори той.
— Погледни… Разкъсал си платното… Виждаш ли пачките банкноти? Това са банкнотите на чичо Гаварел, които старият Бартелми беше извлякъл от „Оранжерията“.
Льобук се олюля и се отпусна на един стол.
— Дявол неден!… Дявол неден!… Какъв хубостник е тоя тип!
— Трябва да се живее — захили се Раул. — А трябва и да се помага на другите, когато са в затруднение.
— Ама как си могъл?…
— Много лесно. Когато пристигнах сутринта, помислих, че Симон Лориан е намерил торбичката в градината или някъде другаде и че напразно са се помъчили да му я отнемат. Веднага се завъртях около мястото, където той беше ранен. Не се лъжех. Торбичката се беше търколила на тревата доста надалеч и никой не беше я забелязал… А не бих желал да се изгуби.
Тома Льобук бе замаян и като по заповед престана да употребява непочтителното „ти“.
— Ах! Вие действително сте шеф. И спонтанно протегна ръце.
— Полицейският автомобил няма да закъснее. Убедихте ме, шефе. Имате право, ваш човек съм. Където е минал бащата, там ще мине и синът. Колко сме били глупави, като сме се хванали против вас!
— Наистина… Баща ти въпреки всичко беше добър човечец едно време… Аз узнах, че е опитал и невъзможното, за да стане пак честен човек.
— Да, но тая афера с Фелисиен не му даваше мира. Симон го накара отново да се захване с нея и пак Симон го накара да направи опита с „Оранжерията“. „Кражба, добре, приемам — каза той. — Шантаж даже, това би ме забавлявало; после ще бъдем богати. Но без убийства, чувате ли?“
— Но уби. Той е удушил Елизабет Гаварел.
— Искате ли да ви кажа мнението си, шефе? Добре. Старият я е убил, без да иска. Нещо повече. Той е отишъл при момичето, за да я спаси, когато е паднала във водата. Да, за да я спаси… Старият беше способен на такива жестове. Но когато я извадил, видял бисерната огърлица и изгубил ума си.
— Такова е и моето мнение — съгласи се Раул. Чу се автомобилна свирка и той продължи:
— Само не издавай истинското име на баща си. Старата история в Съдебната палата, преплетена със сегашната история, би насочила вниманието към Люпен. А не искам, защото и без това вече положението ми в тая афера е доста трудно. Значи ще бъдеш предпазлив и няма да се отклоняваш от версията, която приехме. Нито дума извън това. Когато не си сигурен, мълчи. Няма по-добър отговор от мълчанието. И разчитай на мен!
Той се доближи до него и му каза с приятелски тон:
— Още една дума: много-много не си трови душата заради Джентълмена, когото уби.
— А! Защо?
— Аз бях Джентълмена…
Тома Льобук се предаде в ръцете на инспектор Русо в състояние на екстаз. Изкусната хватка със сивата торбичка, дързостта и съвършенството, с които Люпен бе изиграл ролята на Джентълмена, неочакваната радост, когато узна, че той, Тома Льобук, не е убиец… всичко това го караше да подскача от радост. Можеше ли да се бои при такъв покровител? Дошъл в „Клер Ложи“, за да обърне всичко с главата надолу, той отиваше в затвора като човек, току-що постигнал славна победа, който се готви да удвои тази победа, като прати за зелен хайвер правосъдието, за да услужи на своя благодетел.