— Говори, Фаустин! — каза той с променен глас.
Тя видя съвсем близо до очите си неумолимите очи на Раул и се ужаси.
— Остави ме! — промълви победена.
— Ще говориш ли?
— Да.
— Сега?… И без заобикалки… Безрезервно?
— Да.
— Закълни се в паметта на Симон Лориан!
— Заклевам се.
Той веднага я остави и се отдалечи към прозореца, като се обърна с гръб.
След като младата жена се облече, той отиде при нея, изгледа я с жал, както би погледнал хубав лов, който му избягва, и започна разпита — бърз и ясен.
— Тома Льобук настоява, че Фелисиен ми е син.
— Не познавам Тома Льобук.
— Но чрез Симон Лориан познаваш баща му, стария Бартелми. Той имаше ли доверие в тебе?
— Да.
— Какво знаеш за потайния му живот?
— Нищо.
— А за живота на Симон Лориан? За неговите проекти?
— Нищо.
— Даже не знаеш и за интригата против мене?
— Не.
— Но те са ти казали, че Фелисиен ми е син.
— Казаха ми.
— Без да ти дадат доказателства?
— Не съм им искала. За какво са ми?
— Но на мен ми трябват — каза Раул с изопнато лице. — Трябва да зная дали той наистина ми е син, или не е. Дали не ми изиграха комедия, служейки си с някои сведения, събрани случайно? Или пък използваха истина, за да ме изнудят, като ме заплашат, за да не говоря? Не мога да живея в такова съмнение… Не мога…
Тя се учуди на сдържаното вълнение, което издаваше гласът му. Обаче каза повторно и по-натъртено:
— Нищо не зная.
— Може би. Но ти можеш да узнаеш или поне да ми помогнеш да узная.
— Как?
— Тома Льобук твърди, че Бартелми ти е предал пликче, което съдържало документи по тоя въпрос.
— Да, но…
— Но?…
— Един ден, след като ги препрочете, той пред мен ги изгори, без да каже защо. Остави само един, пъхна го в плик, запечата плика и ми го повери.
— С поръка?
— Само ми каза: „Сложете това настрана. По-късно ще видим.“
— Можете ли да ми съобщите съдържанието му? Тя се подвоуми.
— Защо не? — настоя той. — Бартелми е умрял. Симон Лориан също. А Льобук ми откри всичко.
Тя дълго размисля със сбърчено чело и разсеян поглед. После извади купчина пликове от едно чекмедже на скрина. Между тях намери един плик, разпечата го, без много да мисли, и измъкна от него къс хартия, сгънат на две.
Тя искаше най-напред да разбере какво гласяха няколкото реда и дали трябваше да ги съобщи.
Както четеше, трепна, обаче предаде листа на Раул, без да каже нито дума.
Почеркът беше едър, тежък, зацапан, навсякъде еднакво надебелен. Можеше ли Раул да не познае още от пръв поглед почерка на тая, която той едно време наричаше пъклено създание? Как да не различи и грубия презрителен начин, по който тя винаги даваше своите заповеди?…
Три пъти прочете страшните редове:
Да се направи от детето по възможност един крадец, един престъпник. По-късно да го противопоставят на баща му.
И под подписа — надраскани инициали с двойна сабя.
Бледността на Раул учуди младата жена. Тя бе следствие от неизразимото страдание, от възкръсналите ужасни възпоминания, от цялата тежест на едно минало, което не преставаше да се намесва и в настоящето със заплашителни закани. С какво любопитство, почти с чувство на симпатия, тя наблюдаваше в тоя момент измъченото лице на младия мъж и видимо огромното усилие, което той правеше, за да се владее.
— Образът… Мъст… — просрича той. — Разбираш ли това, Фаустин?… Тая жена беше нещо по-друго от омразата и мъстта… Тя имаше нужда да върши злини, у нея имаше страст към злото… Какво чудовище, изтъкано от гордост и злина! И днес виждам делото й. Това дете, което възпитават против мен и противно на разбиранията ми, за да създадат един престъпник… Нищо не ме плаши в живота, но за нея не мога да мисля без страх. И мисълта, че ще трябва пак да се почне ужасната борба…
Фаустин приближи до него и след малко колебание заяви глухо:
— Миналото няма да се повтори. Графиня Дьо Калиостро е мъртва.
Раул се спусна към нея задъхан.
— Какво казваш?… Мъртва?… Откъде знаеш?
— Тя умря.
— Не е достатъчно да потвърждаваш. Видяла ли си я? Познаваш ли я?
— Да.
Той възкликна:
— Ти я познаваш! Възможно ли е?… Колко странно! Няколко пъти съм се питал дали не си нейно оръдие. Дали ти не продължаваш срещу мен нейното разрушително дело.
Тя поклати глава.
— Не, тя никога нищо не ми е казвала.
— Говори!
— Бях малко дете. Преди петнадесет години… Хора я бяха довели в моето село в Корейка и я бяха приютили в една къщица. Тя беше полулуда, но със спокойна, тиха лудост… Канеше ме ласкаво при себе си. Никога не говореше… Много плачеше със сълзи, които не изтриваше. Беше още хубава, но някаква болест я разяждаше, и то много бързо… Аз бях принудена да бдя над смъртното й легло.