С една дума, видимо всичко отиваше на добре, а и известни проблеми вече бяха уяснени. Така ролята на Фаустин не изглеждаше вече тайнствена. Връзката й с Калиостро беше съвсем далечна. Случаят я беше довел във Франция само поради любовта й към Симон Лориан и без да знае, я беше забъркал в интригите на стария Бартелми и сина му. Беше просто влюбена жена, която нямаше друга цел, освен да отмъсти за човека, когото бе обичала.
От друга страна, сигурната смърт на Калиостро радваше Раул и нищо не даваше повод да се мисли, че отвратителната заповед, подписана едно време от нея, се отнасяше за Фелисиен. Заклинанието против Раул би успяло само ако беше ръководено от Калиостро, ала вече не можеше да даде положителен резултат, понеже бе водено от незначителни личности като Бартелми и сина му. Фактически Раул изведнъж се намери пред един младеж, който може би беше негов син, но може би и не беше, а той вече не притежаваше никакво средство, за да стигне до истината, тъй като съдбата беше заличила Бартелми и Симон Лориан. Най-вероятно никой на тоя свят не знаеше истината.
Така изминаха три седмици.
Една утрин Раул научи, че Фелисиен е освободен.
В единадесет часа момчето позвъни и поиска позволение да дойде, за да си прибере вещите.
След обяд Раул, скитайки около голямото езеро, съгледа Ролан и Жером на една пейка на острова. Беше хубаво августовско време, с освежителен северен ветрец, който дори не поклащаше клоните на дърветата.
За пръв път Раул видя двамата да разговарят. Особено Жером говореше с оживление. Ролан слушаше, отговаряше кратко, после пак слушаше с очи, впити в цветята, които държеше в ръка.
Те млъкнаха. След минута Жером се обърна към момичето и каза още нещо. Тя поклати глава, погледна го и леко се засмя.
Раул се завърна в „Клер Ложи“, без да бърза, но развълнуван от мисълта, че ще намери там онзи непознат, който тъй бързо бе заел толкова голямо място в живота му и към когото не чувстваше никакво влечение. Симпатията му към Фелисиен никога не е била голяма, а още по-малко сега, когато младежът можеше да пожелае правото си на нежност.
Във всеки случай нямаше да допусне Фелисиен само да си прибере вещите и да му стисне ръка. Не, искаше най-напред да се обяснят, а по-късно да заживее с него, за да има време да го изучава. Нямаше значение дали Фелисиен му беше син или не — той искаше да знае дали момчето ще се стреми да му се представи като негов син. И дали беше съучастник на Бартелми и Симон Лориан? Дали и той беше посветен в заговора? Досега всички данни потвърждаваха това. Но най-силното доказателство щеше да му даде сам момъкът чрез делата и думите си.
— Дойде ли господин Фелисиен? — попита той градинаря.
— Преди четвърт час, господине.
— Здрав?
— Изглеждаше разтревожен. Веднага се затвори в павилиона.
— Чудно… — промърмори д’Аверни. Той се завтече натам.
Вратата беше заключена.
Неспокоен, Раул заобиколи, бутна прозореца на стаята му и като не можа да го отвори, се ослуша.
Отвътре дочу стенания.
Той счупи едно от стъклата и завъртя дръжката. После скочи вътре, като разтвори пердетата със същия замах.
Фелисиен, клекнал до един стол, с клюмнала глава, държеше на врата си окървавена кърпа. На земята до него имаше револвер. „Ранен“ — помисли си Раул. Младежът се опита да каже нещо, но припадна.
д’Аверни коленичи бързо, прислуша сърцето, огледа раната, опита револвера. „Искал е да се самоубие, но ръката му е трепнала и раната едва ли е много сериозна.“
Докато му даваше помощ, той гледаше бледото лице на момчето и куп въпроси напираха на устата му: „Дали ти си моят син и синът на Клер д’Етижу? Дали си крадец и престъпник, съучастник на двамата умрели бандити?… И защо поиска да се самоубиеш, нещастнико?“
Пет минути по-късно слугите заобиколиха ранения.
— Мълчание по станалото! — заповяда Раул. Той написа няколко реда на един лист за писмо:
Фаустин,
Фелисиен направи опит да се самоубие. Никому нищо не казвайте и елате да се грижите за него. Не искам лекар. В клиниката кажете, че някой има нужда от болнична сестра.
Запечата писмото и го изпрати в клиниката по шофьора си. Когато автомобилът доведе Фаустин, Раул я чакаше пред вратата на павилиона.
— Никога ли не сте се срещали с него?
— Не.
— Симон Лориан не му ли е говорил за вас?
— Не.
— Не е ли идвал в клиниката, докато Симон се бореше със смъртта?
— Той не ми обърна по-голямо внимание, отколкото на коя да е друга сестра.
— Добре. Не му откривайте коя сте и кой съм аз. Тя влезе.