— Защо? — попита младежът. — Каква е била целта му?
— Не зная. Сигурно е, че Бартелми ви е изпратил при мен с някакво намерение и че синът му Симон е дошъл тук, за да му помогнете да изпълни проекти, замислени против мен. Но какво е било намерението им? Какъв е бил проектът, не можах да открия. Симон Лориан не ви ли е загатвал някога?
— Не… Нищо не разбирам от това.
— Следователно вашето намерение е било само да работите в тая къща?
— Какво друго бих правил? — попита Фелисиен.
Раул се зарадва. Момъкът казваше истината. Той не беше замесен в шантажа, но ако знаеше нещо, нямаше никакви претенции за нищо.
— Друго нещо, Фелисиен: Тома Льобук се обвинява сам, нали? Твърди, че той е човекът, дето е бил видян в лодката през нощта на обира и убийството. Това самообвинение не ви ли учуди?
— Защо да ме учуди? — на свой ред попита Фелисиен. — Не се учудих, тъй като аз не съм. В тоя час аз спях.
Ала този път интонацията не беше същата. Погледът гузно бягаше. Скулите се червяха.
„Лъже — помисли Раул. — А ако лъже за това, лъже и за всичко останало.“
Той се разхождаше из стаята, като удряше с крак. Неискреността на младежа ставаше очевидна. Той беше някакъв лъжец и измамник. Скоро можеше да влезе в правата си на син и можеше да го заплашва както съучастниците му. Неспособен да сдържи яда си, Раул тръгна към вратата. Но Фелисиен се противопостави с плах глас:
— Не ми вярвате, господине — каза той. — Не… не… чувствам го… За вас аз съм тоя, който е дошъл през нощта, за да задигне торбичката с банкнотите, и който може би е стрелял и убил съучастника на Симон Лориан. При тези обстоятелства е по-добре да си отида.
— Не — отвърна Раул грубо. — Искам да останете тук, докато неоспоримата истина бъде установена между нас… В един или друг смисъл.
— Тя наистина съществува в смисъла, в който я установи следователят.
Раул разпалено се провикна:
— Решението на господин Руслен не показва нищо. То беше предизвикано от фалшивите изявления на Тома Льобук, когото аз открих и подкупих, за да го направи. Вашата роля обаче от самото начало е необяснима. Нито веднъж не почувствах да проблясва у вас тоя порив на искреност или на негодувание, който отваря скритите кътчета на една душа. Вие държите в мрак най-сериозните и най-буйните си дела. Ето например опита ви за самоубийство. Идвате тук, за да си вземете сбогом, нали, и за да се обясните с мен. А ви намирам почти в агония, с револвер в ръка. Защо?
Фелисиен не отговори и това раздразни д’Аверни.
— Мълчание… винаги мълчание… Или пък заобикалки, хитрини като при следователя. Но отговаряйте, дявол да го вземе! Това, което ни дели, е тая стена на мълчанието между вас и мен. Оставете всичко това, ако искате да имате моето доверие. Ако ли не, какво? Аз търся, не вярвам, предполагам, въобразявам си, способен съм да се мамя и да ви обвинявам без право. Това ли искате?
Той го хвана за ръката.
— На вашите години хората се самоубиват от любов. Аз направих разследване на дейността ви в деня на вашия злополучен опит. Вие отдалече сте наблюдавали Ролан Гаварел и Жером Елмас, които излезли и се отправили за езерото. Седнали на една пейка на острова. И вие сте видели… това, което аз видях, че между тях имаше интимност, която предварително не можеше да се предвиди. Разпитвали сте градинаря ми и сте узнали, че те се срещат всеки ден. След час сте взели револвера. Вярно ли е?
Фелисиен слушаше с каменно лице.
— Продължавам — каза Раул. — Ролан Гаварел не знам как е узнала за вашия опит за самоубийство. И затова е дошла през нощта преди три дни: да ви види, да ви моли да живеете и да ви увери, че подозренията ви са погрешни. Нейните обяснения ви убедиха по такъв начин, че след тая нощ вие сте щастлив и излекуван? Вярно ли е?
Този път изглежда, че младият човек не можеше и не искаше да отбегне въпросите. Той се поколеба само за начина, по който трябваше да отговори. Най-после каза:
— Господине, аз не съм виждал Ролан Гаварел от деня на събитието и лицето, което идва миналата нощ, не е тя. Моите приятелски отношения с Ролан не биха й позволили подобна постъпка. Още повече при решението, което тя е взела и което ми съобщи по слугата си с едно писмо, връчено ми току-що…
Фелисиен подаде писмото на Раул, който го прочете с растяща изненада:
Фелисиен,
Нещастието ни свързва, Жером Елмас и мен. Оплаквайки заедно съдбата на нашата бедна Елизабет, ние почувствахме, че нямаме по-добра утеха от тази заедно да останем верни на спомена за нея. Аз съм дълбоко убедена, че тя ни сближава и иска от нас да създадем огнище на самото място, където тя беше тъй щастлива, като мечтаеше за още по-голямо щастие.