Не мога да определя датата на сватбата ни. Трябва ли да Ви кажа, че много неща ме въздържат, че ме е страх да не се излъжа и че до последния момент тоя страх ще ме разколебава? Но тогава как да живея? Нямам повече сили да се боря сама със себе си.
Вие, който ме познавате, Фелисиен, искам да дойдете утре в „Клематитите“, за да ми кажете дали бихте одобрили постъпката ми.
Раул полугласно препрочете писмото и бавно каза:
— Странна авантюра! Това младо момиче е намерило начин да бъде вярно на спомена на своята сестра! Идете да я видите, Фелисиен, дайте й вашата подкрепа. Работата тук не е належаща, пък и вие имате нужда от почивка.
След минутка размишления той се наведе над младежа.
— Не мога да скрия от вас една мисъл, която често ми минава през ума: мисълта за едно споразумение между двамата годеници.
— Разбира се — каза Фелисиен учудено. — Разбира се, че има споразумение помежду им, тъй като са сгодени.
— Да, но то не датира ли от по-рано?
— От по-рано? От кога?
Сричка по сричка Раул изговори следната ужасна фраза:
— От времето, когато Елизабет Гаварел е била още жива.
— А това значи?
— Значи, че клопката, устроена на Елизабет Гаварел два месеца преди сватбата й, е твърде странна.
Фелисиен направи жест на възмущение и извика:
— А, господине, вашето предположение е невъзможно! Аз познавам и двамата, познавам обичта на Ролан към сестра й… Не… не, нямате право да им приписвате такава подлост.
— Аз не обвинявам. Задавам си въпрос, който човек не може да не си постави.
— Защо да не може?
— Именно поради това, Фелисиен. В тия редове има толкова недобросъвестност!…
— Ролан е създание, изпълнено с честност и благородство.
— Ролан е жена… Една жена, която вече забравя.
— Мен ли забравя?
— Не. Построява огнището си върху обстоятелства… които, изглежда, не са й много неприятни — пошегува се Раул.
Фелисиен се изправи и каза важно:
— Не говорете повече, моля ви, господине!… Ролан е извън всякакви съмнения.
Раул му върна писмото и направи няколко крачки по тревата. Той остана с впечатление, че при постоянство ще може да проникне в тая тъмна, потайна душа, в която съзираше негодувание и бунт. И щеше да продължи, ако не бе чул отварянето на входната врата.
— По дяволите! — промърмори. — Това е инспектор Русо. Какво ли ни носи тая зловеща птица?
Инспекторът приближи до купчината дърва, където стояха двамата, и стисна ръка на Раул, който го посрещна, смеейки се:
— Как тъй! Не сме ли свършили с вас, господин инспектор?
— Как не, как не — отговори Русо с необичаен за него шеговит глас. — Само че когато съдът има да дели нещо с някого, той все си запазва правото…
— На надзор?
— Не, правото на сърдечно внимание. Така, продължавайки моето разследване, дойдох да наобиколя вашия болен.
— Фелисиен-Шарл е много добре, нали, Фелисиен?
— Толкова по-добре! Толкова по-добре! — каза Русо. — Из околността се чува, че имало гърмеж, самоубийство и прочие. По тоя повод ние даже получихме едно анонимно писмо, написано на пишеща машина! Накъсо сума ти глупости, на които аз никак не повярвах. Невинен човек, чиято невинност е доказана, не се самоубива.
— Разбира се.
— Освен ако не е невинен — подчерта Раул.
— Това е въпрос, който вече никой не повдига.
— Как не?
— Хайде де!
— Точно така. Ето, аз узнах — извинете за средствата на полицията, — че на излизане от затвора вашият млад приятел е телефонирал…
— На мене, наистина…
— И после на госпожица Гаварел, за да я моли да го приеме още същия ден.
— И тогава?
— Тогава споменатата госпожица отказала да го приеме.
— Което означава?
— Че тя не вярва в невинността му… Раул се изсмя.
— Това ли е всичко, което сте извлекли от проклетото си разследване, господин инспектор?
— Вярвам, че да.
— В такъв случай!…
Той му показа пътя към изхода. Русо се завъртя на пети, но като се обърна отново с лице към събеседника си, каза:
— Ах, забравих. На една гара в Париж полицията е намерила куфар, който е принадлежал на Симон Лориан, и в джоба на една от дрехите в куфара открих тая визитна картичка. Виждате, на опаката страна е нарисуван планът на един етаж с кръст от червено мастило. Това е етажът, където бащата на Симон Лориан, приятел на Фелисиен-Шарл, е откраднал банкнотите на господин Гаварел.
— Чие е името на картичката?
— На Фелисиен-Шарл.
Инспекторът поздрави Раул и Фелисиен и нехайно, с присмех си тръгна, добавяйки:
— Второстепенен документ, който ще остане само за мен. Но нали може би ще има последствие…