Раул се впусна подире му и го догони при изхода.
— Слушайте, господин инспектор!
— С какво мога да ви услужа, господин д’Аверни?
— С нищо. Виждате ли там двете греди на оная ограда?
— Да!
— Съветвам ви вече да не преминавате идеалната линия, която ги съединява.
— Но моето полицейско право…
— Вашето полицейско право не може да се прилага, освен ако се държите като вежлив и възпитан полицай, както вашите колеги, а не като арестантски надзирател, злъчен и отмъстителен. Дочуване и поклон.
Раул се върна при Фелисиен, който през цялото време не бе помръднал, нито бе продумал. Д’Аверни каза:
— Вие твърдите, че не сте виждали Ролан?
— Тя отказа да ме приеме.
— И продължавате ли да отричате, че сте направили опит да се самоубиете заради нея?
Младежът не отговори.
— Друго нещо — продължи Раул. — Тази визитна картичка?
— Симон Лориан я е взел някой ден преди пристигането ви.
— А този план на „Оранжерията“?
— Той сам го е начертал. Аз не съм замесен.
— А всичко това, което показва, че все още сте заподозрян от полицията, не ви ли вълнува?
— Не, господине. Срещу мен опитаха всичко и нищо не намериха. Тъй като не съм сторил нищо престъпно, не се безпокоя.
II
ТАЙНСТВЕНО ПОСЕЩЕНИЕ
Раул се отказа. Никакво обяснение с Фелисиен не би дало резултати. Никакво заплашване не щеше да накърни безгрижието — състояние, което може би само изглеждаше безгрижие, а всъщност да бе непоколебима устойчивост. С думи не би изтръгнал тайната му. Значи трябваше да действа.
Събитията в началото не спомогнаха за това.
Фаустин се беше завърнала на работа в клиниката. Фелисиен, който преди обядваше с нея в павилиона, вече обядваше в „Клематитите“ и там прекарваше следобедите си.
На петия ден, за да види какво става, Раул също отиде там.
Готвачката му отвори и каза:
— Мисля, че госпожата е на поляната. Ако господинът иска, може да мине през трапезарията, за да отиде при нея.
В хола имаше две врати, Раул влезе в залата. Но вместо да слезе в градината, той хвърли поглед през тюлените пердета, покриващи стъклените врати на студиото. Откри неочаквана гледка. В лявата част на стаята, под обилната светлина позираше Фаустин с напълно открити рамене и голи ръце. Насреща й пред триножника си за рисуване бе седнал Фелисиен.
Тая сцена раздразни Раул и той изпита трънливото чувство на ревността — нещо, което не се помъчи да скрие от самия себе си.
„Мошеничката! — помисли той. — Какво ли прави тук? И какво иска от нея тоя хубостник?“
Виждаше я анфас, но очите й гледаха малко встрани, към широкия отвор, към поляната и езерото. Осветените рамене бяха закръглени хармонично, златистобели. В паметта му още веднъж изплува споменът за блестящата „Фрина“ на скулптора.
Безшумно отвори вратата, любопитен да чуе разговора им, и видя двамата годеници. Ролан и Жером Елмас бяха седнали на перваза на прозореца със спуснати навън крака. Говореха тихо. От време на време Фелисиен-Шарл обръщаше глава към тях.
И Раул доби дълбоко впечатление, че цялата драма на „Клематитите“ и на „Оранжерията“, първата от двете драми, беше там, в студиото, и се разиграваше между четирите лица, които се намираха в него. Безполезно беше да търси нещо извън тия четирима актьори. Трагедията на любов, омраза, амбиция или ревност, всичко кипеше в тая ограничена рамка. И четиримата изглеждаха спокойни и съсредоточени в сегашното си занимание. Но миналото и бъдещето, престъплението и наказанието, смъртта и животът се бяха сблъскали като разюздани противници.
Какво беше участието на всеки от тях в тоя конфликт? Каква роля играеше между двамата годеници Фелисиен, който безспорно беше влюбен в Ролан?
Как Фаустин, болничната сестра, се беше вмъкнала в тая среда? И защо Ролан, от толкова различна класа, я бе допуснала?
Неразрешими въпроси.
След като годениците се изгубиха в градината, Раул влезе полека и когато Фаустин погледна към триножника, го видя над него и над Фелисиен.
Сконфузена и изчервена, тя веднага се покри с един шал.
— Не се безпокойте, Фелисиен — каза той. — Но, Господи, какъв хубав модел имате!
— Възхитителен. Аз съм съвсем недостоен за него — призна младият човек.
— Значи не се смятате за голям талант.
— Пред такава красота… Раул се засмя.
— А вие, Фаустин? По-приятно ли ви е да позирате в това облекло, отколкото да се грижите за болните в клиниката?
— В тоя момент болните са малко и следобедните ми часове са свободни.
— И вечерите, и нощите ви. Използвайте времето, Фаустин, използвайте младостта си…