Застигна двамата годеници в градината и като наблюдаваше Ролан, ги поздрави с предстоящата им венчавка. Той намери, че тя не е така блестяща като Фаустин, по-малко артистична е, но пък е по-затрогваща, и като Фаустин притежава чара на плътта, на лицето и на формите, което смущава повече от самата красота. Жером Елмас я съзерцаваше с разпалено възхищение.
Тъй като Жером трябваше да довърши деня си в Париж, Ролан и Раул го изпратиха до зеленчуковата градина на „Оранжерията“, откъдето щеше да излезе. Минаха през развалината на зловещите стъпала, чието сгромолясване беше причина за падането на Елизабет и за смъртта й. Изглежда, младите не им обърнаха внимание. Нали всеки ден се разхождаха на това място.
От насрещния бряг на езерото идваше лодка с трима души — Русо и двама от неговите инспектори, единият от които гребеше по дъното на езерото.
— Следствието продължава — каза Жером. — Търсят оръжието, с което раниха Симон Лориан и мен.
Ролан потръпна и прошепна:
— Тоя кошмар никога ли няма да свърши?
Жером се сбогува с нея. Тя и Раул бавно се завърнаха в „Клематитите“. Раул й каза с тон, който подчертаваше интимната му мисъл:
— След сватбата в тая вила ли ще останете да живеете? Ролан отвърна:
— Да, мисля… Но ще направим ремонт…
— Сигурно след пътуване… След дълго пътуване?
— Още нищо не е определено…
Той й зададе и други въпроси. Ролан отговаряше с къси, неопределени изречения и внезапно прекъсна разговора:
— Някой позвъни на входната врата… Но аз не чакам никакво посещение.
В момента, в който стигнаха до площадката, дочуха спор, който веднага се обърна в остра караница. Те разпознаха гласа на слугата Едуар, който викаше бясно:
— Няма да влезете! Докато съм жив, кракът ви не ще стъпи в тая къща.
Ролан премина тичешком през трапезарията. Фелисиен и Фаустин бяха вече във вестибюла. До входа старият служещ се опитваше да препречи пътя на един възрастен господин, който говореше тихичко:
— Моля ви, успокойте се! Искам да говоря с госпожица Ролан. Кажете й, че съм дошъл…
Ролан, застанала на прага, изгледа новодошлия и каза:
— Мисля, че няма да имате честта, господине…
Без нито дума той й подаде картичката си. Тя я погледна и се смути.
Непознатият настоя, като че се боеше от отказ.
— Искам да говоря с вас, Ролан… Тази среща е необходима… Не можете да ми откажете, във ваш интерес е…
Беше прегърбен, с побелели коси, с тънки и благородни черти на лицето и много блед, което показваше болнавост и изтощение.
След малко колебание тя заповяда на слугата:
— Оставете ни, Едуар!… Оставете ни!…
Едуар излезе ядосан. Тогава, обръщайки се към господина, тя каза:
— Съжалявам, че годеникът ми не е тук, щях да ви го представя.
— Наистина, знам, че сте сгодена, Ролан.
— Да, за Жером Елмас.
— Знам, той щеше да се ожени за сестра ви, нали?
— Да, щеше.
— Аз познавах майка му. Той беше дете.
Но Ролан, изглежда, не искаше да продължи разговора пред свидетели и му каза:
— Да се качим в будоара ми, господине, там ще можем по-спокойно да говорим. Аз ще ви водя.
Тя тръгна напред. Той вървеше бавно, с мъка.
На Раул стигаше само един поглед, за да разбере, че Фелисиен и Фаустин бяха заинтригувани като него и че с нищо не можеха да си обяснят тая визита.
И тримата останаха да чакат, като всеки поотделно се занимаваше с мислите си.
Едва след два часа гостенинът слезе, подкрепян от Ролан. Тя беше със зачервени очи и смутено лице.
— Тогава, Ролан, венчавката ви… кога ще бъде?
Тя отвърна ясно, като че бе взела внезапно решение:
— След двадесетина дни. Необходимо е време за поканите.
— Бъдете щастлива, Ролан!
Целуна я по челото. Тя заплака, после се освободи леко и го заведе до вратата.
— Бих ли могла да ви съпроводя?
— Не, гарата не е далече. Предпочитам да отида сам. До скоро виждане, Ролан. Бих бил щастлив да ви видя у дома! Обещахте ми, но не се бавете много.
Той не се обърна. Младата жена го изпрати с поглед, затвори вратата и влезе замислена в студиото. Без да чака повече, Раул бе излязъл от „Клематитите“ с намерение да проследи непознатия, за да събере сведения, но скоро го съзря на алеята, подпрян на ръката на един служещ, облечен като шофьор. До шосето чакаше частен автомобил. Шофьорът помогна на непознатия да се качи и те заминаха. Раул можа само да забележи, че автомобилът беше много напрашен, като че идваше от дълъг път.
Към седем часа д’Аверни настигна Фаустин, когато тя излизаше от клиниката.
— Нищо ли не се знае за този човек? Ролан нищо ли не каза?
— Не.
— Дявол ви взел! — подвикна той. — И да ви бяха казали, вие не бихте продумали нито думица! Нека. Аз и сам ще се справя. Няма да е много трудно. И още малко истина ще се прибави към онова, дето вече съм открил. Напредваме, Фаустин.