Но тъкмо когато тръгваше към автомобила, телефонът го накара да се върне в „Клер Ложи“. Жером Елмас го молеше незабавно да отиде — да не губи нито минута. Младежът изглеждаше отчаян.
След две минути Раул пристигна. Жером, който със слугата го чакаше на прага, продума задъхано:
— Отвлечена!…
— Кой?
— Ролан. Отвлечена от тоя негодник.
— Кой негодник?
— Фелисиен-Шарл.
— Хайде де! — възрази Раул, още виждащ Фелисиен в ръцете на Фаустин. — Със съгласието на самата Ролан ли?
— Вие сте луд — извика Жером, негодуващ. — Отвлечена насила! С автомобил! Ще ви обясня… помислих веднага, че само вие бихте могъл…
Той скочи върху седалката.
— Но по кой път? — попита Раул.
— Към Сен Жермен. Нали, Едуар? Видя ли ги?
— Да, Сен Жермен — потвърди прислужникът. Автомобилът на Раул потегли.
След триста метра те се отбиха вдясно по шосе „Насионал“ и преминаха Сена. Шосе номер сто и деветдесет беше посоката към Руан, към Нормандия…
Жером проклинаше извън себе си от ярост.
— Тя не се съмняваше. Нито пък аз… Той беше докарал от Париж автомобил, уж да го купи. Възползва се от това, че бях в градината, за да й предложи да опита колата… И тя се качи. Сигурно е поискала да слезе, но той е включил двигателя. Тя е надала вик, който чухме и аз, и Едуар, ала колата беше вече далеч.
— Каква кола?
— Кабриолет.
— Нещо особено?
— Жълт.
— Кога са заминали?
— Преди десетина минути.
— Ще ги настигнем. Фелисиен кара лошо.
Раул пое по пътя за Сен Жермен, но внезапно зави към Версай.
— Десет-дванадесет километра в права посока, после ще променим.
— Защо?
— .ЬЙ~ [???]
— Мисли си… Фелисиен е отгледан в Поату… И понеже не знаем нищо с точност, трябва да предотвратим риска от разминаване. Предполагам, той ще се приюти там, където му е познато. Посоката на шосе номер десет отговаря на предположението.
— Ако се лъжете?
— НИЩО.
Вихрено преминаха през площад д’Арм във Версай и префучаха през Сен Сир и Трап.
— Би трябвало вече да видим жълтата кола. Сигурно Фелисиен препуска с всичка сила.
— Но вие сигурен ли сте?
— Съвършено сигурен съм. Ние вземаме по сто и десет в час. С тая скорост трябва да ги настигнем преди Рамбуйе…
Той беше очарован от внезапния си успех. Какъв реванш за такъв кратък срок. Фелисиен, който с нищо не можеше да избегне поражението и смешното си положение!
— Сигурен ли сте? Сигурен ли сте? — възрази Жером. — А ако сте тръгнали по грешен път?
— Невъзможно е… Гледайте, не са ли тези там?… Дето навлизат в гората?
— Да! Да! — извика Жером. И почна разпалено да бъбри:
— Нещастникът! Аз знаех, че я обича… Ролан… Той винаги я е обичал. Още от началото се въртеше около нея. От времето на тая бедна Елизабет… И тя беше забелязала това… Той е обаче, казвам ви го, господине… Комедиант… Крие се, преструва се, че ухажва Фаустин, пък аз чувствам омразата му към мен… дивата му ревност. Когато му съобщих за сватбата ни, колкото и да се преструваше, трепереше от яд. Той я обича. Ах! Ами ако избяга?… Току-виж избягал и Ролан не може да се отърве от него. Карайте по-бързо!…
В дъното на душата си Раул изпитваше смътно удовлетворение, но го скриваше. Наистина тоя Фелисиен понякога е интересен. Сред безпокойствата, преследванията от полицията с какво се занимава? Да съблазни Фаустин и да отвлече Ролан. Вместо да се брани и да се предпазва от опасността, той се бори и напада, пък каквото ще да стане. Парцаливко неден. Каква дързост.
При Рамбуйе дългата павирана и извита улица ги накара да забавят ход, още повече че там се откриваха два пътя.
— Да тръгнем наслуки — каза Раул.
Жером, който вече не се контролираше, се изплаши.
— Подлецът! Хубаво бях казал на Ролан да се пази! Прикрит… лицемер… Без да гледаме всичко останало… Аз имам свои предубеждения по всички тия истории в „Оранжерията“… Ах, ако можех да го пипна!
Той протегна напред юмруците си. Раул помисли, че е висок, силен, стабилен — бойка натура, и че би могъл да смаже Фелисиен, който беше по-нежен и не тъй мощен на вид. Но нищо не можеше да попречи на Раул да отиде докрай и да настигне беглеца, чието поражение желаеше.
И внезапно след един завой жълтата кола се показа на триста-четиристотин метра. Автомобилът на д’Аверни като кон в последния етап в надбягванията в същия миг удвои скоростта си. Никакви препятствия и никакво разстояние не можеха вече да попречат на залавянето на похитителя.