Изглежда, Фелисиен никак не размишляваше, не се безпокоеше от пречките и не избираше между много възможности. Походката му беше пъргава, но не необичайна, което би направило впечатление. Той погледна високата стена и се изправи пред вратата с ключ в ръка.
„Браво — си каза Раул. — Ето човек, изпълнен с предпазливост! Смятайки, че най-лесната и най-обикновената процедура е да отвориш една врата, щом имаш от нея ключ в ръката си, а той притежава тоя ключ. Сиреч господинът най-нехайно влиза в дома си. Кой би се усъмнил?“
Младежът завъртя два пъти и друг ключ, който движеше вътрешната ключалка, и влезе.
На Раул му хрумна мисълта, че макар и Фелисиен да затвори вратата след себе си, не е невъзможно тя пак да се отвори. Да се превърти една ключалка, която не е двойно заключена, е детска играчка. Стига да имаш шперц и сръчност. А той притежаваше и двете. Приложи същия свободен метод, с който си послужи Фелисиен. Премина по улицата, пъхна шперца, поработи с него и… един втори господин най-нехайно влезе у дома си.
Половината от лявата част на двора беше заета от някаква пристройка без етаж, така че от прозорците на къщата не се виждаше нито кой влиза в партера, нито кой излиза.
Раул се промъкна безшумно. Най-напред имаше малък вестибюл и от едната му страна — закачалка, където бяха закачени няколко палта, насреща — изолирано помещение, мебелирано с огромно бюро, рафтове и библиотеки. Навсякъде беше покрито с килими.
В един ъгъл — отворен долап, където бе скрита каса. На колене пред нея бе Фелисиен.
Той беше така погълнат от работата си, че не чу предпазливото влизане на Раул, който преди това бе огледал обстановката, подавайки глава през отворената врата.
И тук Фелисиен действаше със същата ловкост. Без да се колебае, той натисна трите копчета, сякаш познаваше числото на комбинацията, и си послужи с ключ, който отлично свърши работата, като че беше определен за тая брава.
Тежкото стоманено крило се отвори.
Вътре имаше много папки, чиито надписи Фелисиен дори не прочете. Очевидно търсеше друго. Той отмести най-горните, после онези от средния рафт, промушвайки ръка за книжата. Втория път измъкна синьо сандъче, доста голямо, което всъщност търсеше.
Приклекнал, той се пообърна към прозореца, за да вижда по-добре, а това позволи на Раул да не пропусне нито един от жестовете му. Ето, повдигна капака на сандъчето, което съдържаше половин дузина диаманти. Младежът ги повдигна внимателно един по един и със същите флегматични движения ги сложи в джоба си.
Именно тази флегматичност изненадваше Раул. Тя доказваше, че работата е подготвена по такъв начин, сведенията са събрани тъй добре и мерките така добре са взети, че Фелисиен можеше да действа съвсем спокойно. Той не се вслушваше дори в шума из двора и в къщата. Знаеше, че в тоя час никакво движение не ще го смути.
„Да се направи от детето крадец“… беше предписала графиня Калиостро. Ако наистина Фелисиен беше посоченото дете, заповедта бе изпълнена. Фелисиен крадеше. Фелисиен ограбваше. И с какво майсторство. Нито едно ненужно движение. Хладнокръвие и последователност. И обмисленост. Арсен Люпен не би свършил работата по-добре. Когато изпразни сандъчето, той се увери, че няма двойно дъно, увери се, че най-долният рафт на касата съдържаше само папки, и се погрижи да я затвори.
Раул, който предпочиташе да избегне срещата, се промъкна към закачалката и се притули зад окачените дрехи. Нищо не беше усетил Фелисиен и той се отдалечи, без да подозира, че е наблюдаван. Премила края на двора и заключи отвън.
Тогава Раул отиде в голямата стая. Чувството за безопасност у Фелисиен беше толкова силно, че Раул запази и за себе си някакво приятно усещане и седна в едно кресло, за да размисли по-свободно.
„Да се направи от детето крадец“… Волята на Калиостро се сбъдваше. Фелисиен крадете и беше откраднал пред очите на баща си. Какво страшно отмъщение!
„Да, страшно — каза си Раул, — ако това е действително моят син. Но мога ли да предположа, че моят син може да е крадец? Я помисли, Люпен, ти си откровен спрямо себе си, нали? Пък и никой не те слуша. Няма защо да играеш комедии. Ако в дъното на твоето честно съзнание си повярвал даже за секунда, че тоя вулгарен крадльо може да е твой син, не би ли изживял смъртно страдание? Да, нали? Но ти не страдаше, гледайки Фелисиен да краде. Следователно не ти е син. Това е ясно като чиста изворна вода и се обзалагам срещу всеки, който би дръзнал да ми доказва противното… Най-сетне, драги ми Фелисиен, твоите дела отново те принизяват! Можеш да си крадеш, ако това те забавлява, мен не ме интересува!“