— Не мога да ви го позволя, докато се намесвате в насока, противна ла моите решения.
— Имате ли друг пример да ми дадете?
— От вчера.
— Какъв?
— Всички имаме основание да вярваме, че госпожица Фаустин, настанена от вас като медицинска сестра в клиниката, която се грижеше за Симон Лориан, е била метреса на същия този Симон Лориан. Вярно ли е?
— Да.
— И така, през деня Русо отишъл в клиниката, за да я разпита. Тя изхвръкнала! Още на обяд е била повикана по телефона от господин д’Аверни. Русо се завтекъл към пансиона, където живеела. И оттам изхвръкнала! В дванадесет и половина е настигнала автомобил. Вашия безсъмнено?
— Моя.
В тоя момент някой похлопа на вратата на кабинета. Господин Руслен отговори:
— Влез!
Влезе снажно момче с Херкулесова структура.
— Викали сте ме, господин следовател?
— Да, за сведение. Но най-напред да ви представя Молеон, съдебен полицейски комисар. Познавате ли комисаря Молеон, господин д’Аверни?
Молеон мълчеше, стъписай, с очи, впити в Раул. Най-после отстъпи и заговори на пресекулки:
— Но да… но да… По дяволите, това е…
Следователят го възпря, хвана го за ръка и го отведе встрани. Една-две минути говориха оживено, после господин Руслен отвори вратата, казвайки:
— Останете тук, в коридора, Молеон. И повикайте няколко приятели за компания. Във всеки случай мълчание по всичко това! Никому ни думица, нали?
Когато се завърна, почна живо да се разхожда, с трептящ корем върху късите си крака и с опънати мускули на добродушното си лице.
Раул го гледаше, мърморейки:
— Втасах я. Открит съм. Всъщност въпреки малката му грижа за рекламата голямо удоволствие ще му достави да впримчи Люпен… Каква слава!… Но ще поеме ли отговорността върху себе си? Там е работата. Ако може да действа и да сложи подписа си под заповед за арест, никой не може да го възпре… Никой на света!
Господин Руслен отново седна, чукна по масата с ножа за книги и с мрачен, треперещ от вълнение глас каза:
— А в замяна какво предлагате?
— Без фрази, моля! Знаете добре какво трябва да разбирате.
Раул наистина знаеше какво значи тая замяна и в какво се състои спазаряването, та когато господин Руслен повтори въпроса си, той продължи без заобикалки:
— Какво предлагам? Името на лицето или лицата, прерязали двата стълба, които крепяха стъпалата, като предизвикаха по тоя начин смъртта на Елизабет Гаварел; името на тоя, който е ударил, сиреч убил, Симон Лориан.
— Ето тук има хартия. Запишете тия имена.
— След три дни.
— Защо е тази отсрочка?
— Защото тогава ще стане събитие, което ще ми позволи да потвърдя установеното.
— Значи вие се колебаете между двама престъпници?
— Да.
— Кои? Не ви разрешавам да мълчите. Кои?
— Престъпникът е или Фелисиен-Шарл… или пък…
— Или пък?
— Или пък двойката Жером и Ролан.
— О!… — въздъхна господин Руслен, след като през пялото време бе пухтял. — А за кое събитие говорите?
— Сватбата, която ще стане в събота сутринта.
— Но тя няма нищо общо…
— Как да няма? Аз смятам, че тя е невъзможна, ако Фелисиен е престъпникът.
— Защо?
— Защото той лудо обича Ролан и никога не ще приеме да остави една жена, за която е станал два пъти престъпник и която вече е отвличал веднъж, да принадлежи другиму… другиму, на когото вече е посегнал. Спомнете си нощта на драмата… И после, не е само любовта…
— А какво още?
— Парите. Ролан в близко бъдеще ще наследи огромно богатство, което й оставя някой си братовчед, който всъщност й е баща. Фелисиен знае и това.
— Ами ако приеме венчавката?
— Тогава аз съм се излъгал по отношение на него. А престъпниците са тия, които ще бъдат облагодетелствани от извършените убийства: Ролан и Жером.
— Ами Фаустин? Нейната роля каква е?
— Не знам — призна Раул. — Но знам едно, и то е, че Фаустин живее само с мисълта да отмъсти за своя любовник Симон Лориан. И ако обикаля около триото Фелисиен, Ролан, Жером, то е защото нейният женски инстинкт я подтиква към тях… Във всеки случай само аз мога да завърша разбулването на фактите. Ако съдът се намеси, свършено е.
Господин Руслен отсече:
— Съдебният следовател е абсолютен господар на решенията си, господине.
— Да, случва се, но преди да ги вземе, трябва да уведоми, че ще ги вземе.
— Кого да уведоми?
Раул не отговори. Руслен беше много развълнуван. Беше почнал отново да се разхожда. Явно бе, че не смяташе да тръгне сам по пътя, който неговият усет му сочеше.
Накрая обаче той отиде до вратата и я отвори. Раул успя да зърне комисаря Молеон, който се разправяше с половин дузина полицаи. Руслен се успокои — надзорът беше добър… И излезе.