Раул д’Аверни остана сам. Минаха десетина минути. Не повече. Мнението на по-висшите или на най-висшия, много високопоставен, до когото господин Руслен отиде да се допита, беше, изглежда, решаващо, защото той влезе в кабинета си намусен — нещо необичайно за него. И започна:
— В заключение…
— В заключение нищо да не се прави до събота — каза Раул, смеейки се.
— Но Фелисиен-Шарл е повече от заподозрян…
— Аз се заемам с него. Опита ли се да действа, ще ви го предам с вързани ръце и крака. Ако в събота до единадесет сутринта не ви се обадя по телефона, значи сватбата ще стане. В такъв случай…
— В такъв случай?
— Елате на другия ден към девет и половина да се поразходите до „Клер Ложи“. Ще бъде неделя, неприсъствен ден. Ще говорим. И ако се съгласите да приемете обяда…
Господин Руслен сви рамене и изръмжа:
— Ще доведа Русо и хората му.
— Както обичате. Но това е съвсем ненужно — каза Раул, смеейки се. — Никога не предавам стоката, ако не е добре опакована и вързана. А, забравих! Имайте добрината да ми дадете няколко реда за Русо, за да спра временно всякакви действия във Везине. Там в края на седмицата всичко трябва да е спокойно.
Победен, господин Руслен взе един лист.
— Няма нужда — каза Раул. — Аз си позволих сам да напиша писмото. Само го подпишете… Да, тоя лист.
Този път лошото настроение на господин Руслен изчезна. Той се разсмя от сърце. Ала вместо да подпише, предпочете да съобщи по телефона на Русо.
В четвъртък Раул и Фелисиен не излязоха извън оградата на „Клер Ложи“. Човек би казал, че всичко, ставащо навън, не представлява никакъв интерес за тях и че животът на другите може да си тече, без те да бъдат принудени да вземат участие в него. Нито пък да го познават.
Те често се виждаха, но само във връзка с инсталациите и декорацията на вилата. Без нито един намек за инцидента в навечерието, нито за утрешния ден. Обискът, новите обвинения, обсадата от полицията — тъй заплашителна, внезапната свобода на действие, венчавката на Ролан и Жером… Всичко това не влизаше в ничия сметка.
И Раул положително не мислеше за това. Фактите със своята бруталност и мистериозност бяха изгубили за него всякакво значение. В ума му задачата беше поставена само от психологическа гледна точка и ако държеше да бъде решена напълно, то беше, защото характерите на тримата актьори от драмата му оставаха отчасти непознати.
Два месеца той наблюдавате целия живот на Фелисиен и въпреки това му бе невъзможно да налучка потайните му дела, тъй като не познаваше нито мислите, нито инстинктите му. А какво знаеше за истинската душа на Ролан и за душата на Жером — неуловими личности, губещи се в мъглата като призраци?
Раул бе говорил на господин Руслен с тая сигурност, която той спонтанно придобиваше винаги в моменти на нерешителност. И следователят се бе преклонил пред тежестта на тая сигурност, както всички се прекланяха пред авторитета на този човек. Всъщност обаче можеше да твърди само онова, до което се беше добрал чрез логичната аргументация, отчасти построена върху интуицията. А то беше, че сватбата на Жером и Ролан щеше да бъде сама по себе си развръзка, в която Фелисиен, Жером и Ролан щяха да дадат обясненията си.
До последната минута Фелисиен изглеждаше индиферентен. Сигурно опитът му за отвличане му бе затворил вратата на „Клематитите“ и нямаше да го допусне нито в кметството, нито в черквата. В събота сутринта, когато дойде часът за подписване на сватбените документи в кметството и когато църковните камбани забиха, нито един мускул на лицето му не трепна. А всичко беше свършено. Ролан му убягваше. Тя вече носеше името на другиго. Сватбеният пръстен красеше ръката й.
Дали това бяха преструвки? Или Фелисиен беше дотолкова господар на нервите си?
Раул, който го следеше с усърдие, не забеляза ни най-малка промяна. Младежът си почиваше от обикновената работа и се занимаваше с плановете за декорация със същото безгрижие, сякаш нищо не смущаваше съществуването му.
През деня и пялата вечер Раул продължаваше вътрешния си монолог.
„Ти значи не страдаш. Ти не мислиш за това, което ще стане след малко? Как! Жената, която обичаш, ще принадлежи другиму и ти го приемаш! Тогава защо я отвлече?…“
Смрачи се.
Когато нощта настъпи — черна, гореща, изпълнена с мистерия, — Раул незабелязано излезе от „Клер Ложи“ през изхода за гаража, обиколи жилището и спря в тъмнината до оградата. Бурни мисли се въртяха в главата му. Той си представяше Фелисиен в Кан у Жорж Дюгривал, приклекнал пред касата, отнасящ скъпоценностите от синята кутия. Припомняше си дуела му с Жером Елмас пред очите на Ролан, която мърмореше: „Ще го убие!“ Възкресяваше и загадъчното държание на Фаустин. Какво беше станало с нея? Защото на драмата, която се играеше, липсваше единият от четиримата актьори. Би ли се отказала Фаустин от ролята, която изпълняваше в мрака?