Някъде удари десет часът. Раул знаеше от слугите, че чичото на Ролан, Филип Гаварел, се бе завърнал от юг заради сватбата; също така бяха дошли синът и снаха му. И Фелисиен навярно го знаеше. Семейната вечеря беше привършена, никой не бе останал в „Клематитите“ освен двамата младоженци. Дали Фелисиен се бе примирил? Нямаше ли да се намеси, да удари врага си, да унищожи господаря на Ролан?
Още петнадесет минути и часовникът удари десет и половина… Раул, скрит зад едно дърво в алеята, чу скърцане по пясъка. Бавни крачки предпазливо се приближаваха. Вратата на оградата тихичко се отвори, после се затвори. Някой пристъпваше.
Беше силуетът на Фелисиен-Шарл. Когато мина край дървото, Раул се втурна тъй, че онзи не можа да го види, хвърли се върху него, обърна го и го повали. Борбата не трая дълго. Нападнат неочаквано, Фелисиен не можа да се противи. Парче плат обви главата му. Въжетата здраво го вързаха. Раул го взе на ръце и го занесе в „Клер Ложи“, завърза го с други въжета за стълбата във вестибюла, омота го с едно перде, което още повече го обезвреди, и го остави там — неподвижен, неспособен за нито едно движение…
И д’Аверни тръгна, вътрешно освободен…
— Свърших с единия от четиримата — си каза.
VI
ОМРАЗА
Откакто Раул предположи, че един от близките дни ще го принуди да извърши някакво нощно посещение, той дълго приготвя експедицията си. Вече притежаваше ключ от зеленчуковата градина, която беше от дясната страна на „Оранжерията“. Беше огледал и изучил мястото на железните скоби, задържащи дървената скеля за пълзящата зеленина край страничната фасада на „Клематитите“…
Той се вмъкна в зеленчуковата градина, мина покрай езерото до „Оранжерията“, в която нямаше никаква светлина, и стигна „Клематитите“. Трапезарията и стаята до нея бяха тъмни. Студиото беше напълно осветено, ала там нямаше никой. Ролан и съпругът й сигурно бяха в по-горните стаи, също осветени. Там бяха будоарът на младото момиче, стаята й и зад преградата на стълбата — една голяма стая, приготвена за сватбена. След нея идваше бившият апартамент на Елизабет.
Раул с пипане намери железните скоби на дървената скеля, без голяма мъка се покатери до ъгловата част, където беше банята. По корниза дойде до балкона, общ за тази стая и будоара. Капаците на будоара бяха затворени, но не заключени, а прозорецът — открехнат. Той съгледа Ролан гърбом, седнала в едно кресло. Беше сменила сватбената си рокля. Жером сновеше из стаята. Не говореха.
— Добре попаднах — каза си Раул. — Завесата е вдигната.
Рядко през неспокойния си живот беше чакал с такова болезнено нетърпение първите сцени, първите думи даже, които веднага щяха да му разкрият атмосферата, в която се движеха двамата младоженци, душевното им състояние, чувствата им, отношенията им, тайната на тяхното съществуване. Щеше да научи това, което дотогава не беше успял да установи.
След дълго мълчание Жером спря пред Ролан и й каза:
— Как си?
— По-добре.
— Тогава, Ролан… защо не дойде при мен преди малко долу… в нашата стая?…
— Потърпи малко — промълви тя, — трябва да се почувствам съвсем добре.
След пауза, като седна, с лакти върху коленете, с впити очи в нея, той каза:
— Много странно! Ето че сме венчани, а още не разбирам добре…
— Какво не разбираш?
— Венчавката ни… Всичко стана при такива особени обстоятелства! Минах от приятелство към любов, без да си дам сметка… Когато ти заговорих, бях убеден в отказа ти и треперех… А оттогава те обичам така, че вече ми се струва, че когато ти предложих любовта си, не съм те обичал. Той добави по-ниско:
— Не ти се обяснявам в любов… Казвам ти това, защото съм принуден да го направя и със страх, който ми е необясним.
Очакваше отговор, но отговор не дойде. И щеше да продължи, но се обърна и се ослуша.
— Струва ми, че чух… в стаята ти шум…
— Невъзможно. Слугите спят в другото крило на къщата на последния етаж.
— Да… да… Ето слушай!
Той стана, ала тя го изпревари, пъхна си главата през отвора на вратата, затвори наново и взе ключа, казвайки:
— Никой. И кой ли може да бъде? Той помисли минутка и каза:
— Ти никога не ми позволи да вляза в стаята ти…
— Не. Това е моминската ми стая.
— А после?
Стояха лице в лице, гледаха се. Жером потърси думата, която му убягваше, но се въздържа и със същия спокоен и нежен глас каза: