— Сигурно това убийство, станало пред твоите очи, за което ти беше отговорен, в момента те разстрои. Изживя няколко мига на уплаха, даже на отчаяние. Но намирането на сивата торбичка близо до трупа на Бартелми повиши настроението ти.
След обяда, в суматохата, сред тълпата хора, идващи и излизащи, ти успя да вземеш торбичката и да я скриеш на сигурно място в студиото. Само че някой те вижда, когато я вземаш. Този някой е Симон Лориан, който се лута между хората в „Клематитите“, който те причаква вън, който те преследва през нощта и се нахвърля върху теб. Биете се точно на мястото, където го намират сутринта с рана, която е трябвало да бъде смъртоносна, докато ти, също ранен, успяваш да се отдалечиш. И това е второто ти престъпление през този ден.
— Сега третото — пошегува се Жером.
— И неговото изпълнение не забавяш. Въпросът е да избегнеш подозренията, хвърляйки ги върху другите. Върху кого? Случаят те облагодетелства. Фелисиен минава през езерото с лодка, за да дойде при мен и да ме утеши. Той стои тук два часа и си тръгва. Когато стига брега, някой го вижда в задънената уличка и го познава. Това е приблизително часът, в който ти излизаш от „Клематитите“, преследван от Симон Лориан. Разпитват те по случая. Какво отговаряш? „Нападателят ми се появи от задънената уличка.“ Оттогава следствието се насочва срещу Фелисиен, който не се защитава и не желае да се защитава. Защото не можеше да обясни присъствието си около езерото, без да ме изложи, че съм го приела в стаята си. Той отрича, уверява, че не е мърдал от дома си, и в края на краищата е арестуван. Така пътят пред теб е разчистен. Само че аз започвам да размишлявам…
Тя продължи глухо със замиращ глас:
— Да, аз размишлявах… Не преставах… И съмнението винаги ме преследваше. На гробищата с ръка над ковчега аз се заклех на Елизабет да отмъстя за нея… „Погледнете около себе си — ми каза господин д’Аверни… — И не отстъпвайте пред никакво обвинение…“ Около себе си!… Около себе си не виждам друг освен Фелисиен и теб. А тъй като Фелисиен нямаше никаква причина да убие Елизабет, трябваше ли да мисля, че ти, Жером?… Старателното четене на дневника на Елизабет събуди и изостри моето внимание. Така в часа, когато тя отиваше към лодката за всекидневната си разходка, ти не се чувстваше много добре и беше мълчалив. Оплакваше се, че нямаш добро социално положение. Беше неспокоен за бъдещето и бедната ми сестра трябваше да те успокоява с перспективата за наследството… Тогава у мен все още не се бе зародило никакво съмнение. Никакво, аз обаче се боя от всекиго, даже от господин д’Аверни, който откри тайното подсичане на дървените подпори. Никому нищо не казвам. Не се занимавам с аферата Бартелми и Симон Лориан. Когато дойде при мен почти оздравял след излизането си от клиниката, помниш ли, между нас имаше само мълчание. Не мислех нито да ти задавам въпроси, нито да те подозирам… Никакво предчувствие, никаква скрита мисъл по отношение на теб. Обаче един ден…
Ролан се замисли. И приближи до Жером.
— Един ден ние четяхме един до друг на тревата. Когато в пет часа си отиваше, ти взе ръката ми, за да се сбогуваш с мен. И я задържа повече. Това не беше приятелски жест, нито израз на мъка по Елизабет. Не. Беше нещо друго — ръкостискане на човек, който иска да изкаже непознати за мен чувства. То е почти признание и повик. Каква непредпазливост, Жером! Трябваше да чакаш една-две години, за да опиташ с тоя жест. А ти — само един месец! От тоя ден вече бях категорична. И ако между хората, които ме заобикаляха, имаше някой виновен, това можеше да бъде само човекът, който, сгоден за Елизабет, един месец след смъртта й се обръщаше към сестрата. Загадката оставаше скрита. Обаче ключът за нея беше в теб, в тайната на душата ти, в това, което искаше. Нямаше вече какво да мисля, трябваше неспирно да те наблюдавам и да си припомням всички случаи, отнасящи се до нас двамата и Елизабет. Аз отидох по-далече. За да те впримча в капана и за да изглежда, че имам доверие в теб, приех любовта, която ми предлагаше. Ти даже помисли, че и аз изпитвам същото чувство, и се влюби наистина в мен, като изгуби пялата си трезвост.
Тя понижи глас:
— Да!… Виждаш ли! Колкото и за оплакване да беше животът ми, той се възземаше все повече и повече от обземащото ме предчувствие за бъдещото възмездие. Сега бях сигурна, че ще отмъстя за Елизабет. И толкова се страхувах да не се издам! Пазех своята тайна като съкровище. Даже отначало отказвах да приемам Фелисиен, когато той излезе от затвора. Оставих го да си мисли, че му изневерявам и че изневерявам на паметта на сестра си. По-късно, след като научих, че искал да се самоубие, обезумяла, една нощ отидох да го видя и тогава му разказах всичко. После Фаустин ми се довери и ми откри омразата си и проектите за отмъщение, а аз й изповядах моите подозрения за човека, убил нейния любовник. Подозрения ли?… Трябваше да кажа убеденост… Какво по-сигурно доказателство, че бяхме измамени! Ти живееше в къщата на жертвата си, разхождаше се в градината пред стъпалата, които бе подсякъл, и ухажваше мен, нейната сестра, казвайки ми същите думи, които беше казал на нея само преди няколко седмици. Комедиант, как можа?!…