Той седна до масата, взе перото и започна да пише. Ролан четеше над рамото му. Накрая той сложи подписа си.
— Това искаше, нали?
— Да.
Жером стана. Всичко свърши така, както го искаше Ролан. Той ги погледна последователно. Какво чакаше повече? Сбогуване? Прошка?
Ролан и Фелисиен не помръдваха. И мълчаха.
В последния момент той потръпна от яд и направи жест на отвращение. Но се овладя и излезе. Чуха, че отиде в стаята си — в сватбената стая. След няколко минути вече слизаше по стълбите. Вратата на вестибюла се отвори без шум и после се затвори. Той се отдалечаваше…
Когато двамата останаха сами, се хванаха за ръце и очите им овлажняха. Фелисиен целуна Ролан по челото, както се целува уважавана годеница. Тя каза, смеейки се:
— Нашата сватбена нощ! Нали, Фелисиен?… Ще я прекараме като годеници: вие у вас, аз в тая къща.
— При две условия, Ролан. Най-напред, че ще остана при вас най-малко час-два, за да съм сигурен, че той не ще се върне.
— Другото условие?
— Двама годеници имат право да се целунат поне веднъж не само по челото…
Тя се изчерви, — погледна към стаята си и после смутена каза:
— Добре, но не тук… Долу. — И добави весело: — В студиото, където, свирейки, ви направих първото си признание.
Тя скри в синята кутия документа, подписан от Жером, и слязоха. Раул д’Аверни почти веднага влезе в стаята, извади от кутията за скъпоценности подписания от Жером лист и го сложи в джоба си. Върна се на балкона, стигна до корниза на страничната фасада, а оттам до изхода на зеленчуковата градина…
В три часа сутринта Фелисиен влезе в павилиона. Раул, който го чакаше там заспал в едно кресло, му подаде ръка.
— Моля за извинение, Фелисиен!
— За какво, господине? — попита в отговор момъкът.
— За това, че ви нападнах и ви вързах.
— Аз също ви моля за извинение.
— Ти пък за какво?
— Задето се отвързах… Фаустин ми помогна.
— Подозирах — процеди Раул през зъби. — Фелисиен, ще ви благодаря, ако рано тая сутрин телефонирате на Ролан Гаварел и я успокоите. Да не търси документа, подписан от Жером. Тъй като следователят ще дойде към девет и половина, реших, че е добре да взема тоя документ от кутията за скъпоценности, та вие и Ролан да избегнете нови неприятности.
— Как! — извика Фелисиен сащисан. — Невъзможно е да сте могли…
— Не се страхувайте! — каза Раул, като си тръгваше. — И я предупредете, че веднага ще отида да я видя. Вие ще бъдете там, нали?
VIII
ФРИНА
Господин Руслен бе точен на срещата. В девет и половина сутринта, когато Раул привършваше закуската си, той се представи не като следовател, а като риболовец, тръгнал да подразни мренките към Кроаси. Със стара широкопола сламена шапка на главата, с панталон от дебел конопен плат и плетени обувки…
— Моите почитания, господин следовател! — извика Раул. — Денят е чудесен. Ето възможност да забравите за малко вашата афера.
— Вие обаче ме повикахте за развръзката, която трябваше да стане тая нощ.
— Тя стана.
— Не виждам тук стоката, на която много държах и за която ви оставих свобода на действие.
— Има ли нещо ново, господин следовател?
— Да, господин д’Аверни, има. И противно на нашата уговорка аз ще ви го съобщя. Преди час и половина полицейският пристав от Шату телефонира в префектурата, че жената, прислужвала на Жером Елмас, го е намерила мъртъв във вестибюла на къщата му във Везине. Застрелял се. Току-що се бил върнал, вратата била още отворена. Инспектор Русо е на местопрестъплението. Аз пък научих за това, слизайки от влака.
Без да мръдне, Раул заяви:
— Логичен завършек на аферата, господин следовател. Виновникът се е самоосъдил.
— За нещастие според първите обиски не е оставил никакво писмо, от което да се види, че той е виновният. Самоубийството не е признание. От друга страна, чудно е, че Жером Елмас, младоженецът, е напуснал семейното си жилище, за да отиде и се самоубие в старата си квартира.
— Това е следствие от признанието, което той направи в присъствието на Ролан, Фелисиен-Шарл и на мен.
— Устно признание сигурно?
— Писмено.
— Имате ли го?
Раул подаде подписания документ.
— Тоя път — провикна се Руслен с явно удоволствие — мисля, че задачата е почти решена. Но може би и вие ще направите някои признания?
— Съгласен съм — каза Раул весело. — Ала на кого имам чест да говоря: на господин Руслен, следовател, представител на правосъдието, или на господин Руслен, риболовеца, добряка, чиято снизходителност, чиято деликатна душевност и чиято човечност познавам? С първия трябва да бъда предпазлив. С другия ще говоря съвсем откровено и заедно, в съгласие ще определим какво може да стане публично достояние и какво да остане повече или по-малко в тайна.