— Пример, господин д’Аверни.
— Ето. Фелисиен-Шарл и Ролан Гаварел се обичат. Преди два месеца в нощта на драмата Фелисиен се е качил в лодката, за да отиде при девойката. Ако по-нататък се е оставил да го обвинят, то е било, за да не я компрометира. Това не трябва ли да остане в тайна?
Очите на господин Руслен, човек с чувствително сърце, овлажняха и той извика:
— Тук е риболовецът, господин д’Аверни. Разказвайте без задръжки. Можете да говорите съвсем свободно, защото в префектурата трябваше да ме уведомят за истинската роля, която вие изпълнявате при нас като доброволен сътрудник. Както и за големите услуги, които ни направихте. Вие сте там въпреки миналото…
— Минало, малко претоварено, нали?…
— Точно тъй. И въпреки всички извъртания, които правите на точните правила на закона, вие сте персона грата. Говорете, господин д’Аверни!
Господин Руслен тръпнеше от любопитство. И господин д’Аверни подхрани това любопитство така, че следователят не помисли вече за своя риболов и се съгласи да обядва в „Клер Ложи“. Остана до три часа след обяд да слуша разказите на Раул д’Аверни, примесени с признания на Арсен Люпен.
В момента на тръгването си каза с треперещ от възбуда глас:
— Благодарение на вас, господин д’Аверни, аз прекарах един от най-горещите дни в живота си. Сега виждам аферата от всичките й страни и споделям вашето мнение. Тя не трябва да бъде обнародвана изцяло, а деликатно. Много красива любовна история въпреки преплитащите се в нея престъпления и подбудителства. Но тя е преди всичко красива история за омразата и отмъщението. Дявол да го вземе! Как ли е могла Ролан да довърши замисъла си! Каква енергия! Какви силни чувства!
— Нямате ли други въпроси, господин следовател?
— Само още едно допълнение по две-три точки. Просто от любопитство.
— Кажете.
— Първо. Какви са намеренията ви по отношение на Фелисиен? И вярвате ли, че това е синът ви?
— Не зная и никога не ще го узная. Дори и да е синът ми, поведението ми към него ще остане непроменено. Нищо няма да му кажа. По-добре е да се мисли за подхвърлено дете, отколкото да знае, че е син на… знаете на кого. Одобрявате ли?
— Разбира се — каза господин Руслен разчувстван. — Второ. Какво стана с Фаустин?
— Тайна. Но ще я намеря.
— Защо?
— Защото е много красива и защото не съм забравил статуята „Фрина“.
Господин Руслен се поклони като човек, който не е чужд на нещата от областта на чувствата и пожеланията. И довърши:
— Трето. Забелязахте ли, господин д’Аверни, че след всички тия произшествия вече никой не говори за сивата торбичка и за стотиците банкноти в нея? Може би богатството е изгубено за всички?
— Така мисля. Сигурно някой се е възползвал от него.
— Кой?
— Бога ми, не бих могъл да кажа. Но предполагам, че който е излязъл по-хитър от другите. Тоя хитрец е претърсил мястото, където са се сбили Симон Лориан и нападателят му. Тъй като двамата са се наранили взаимно, пакетът е паднал в трапа в тревата.
— Някой по-хитър от другите — каза господин Руслен, повтаряйки фразата на Раул. — Не виждам никой достатъчно хитър…
— Как не… Как не… — промърмори господин д’Аверни, докато вземаше цигара от масата и я палеше с унесен поглед…
Наистина господин Руслен беше задал въпроса без умисъл, но по държанието на Раул изведнъж разбра. Нямаше съмнение, че минавайки, събеседникът му спокойно бе решил да си присвои ненужното съкровище на Филип Гаварел…
— Какъв странен човек! — сякаш казваше господин Руслен, гледайки своя домакин. — Пълен с деликатност и при това с непоправима природа на разбойник. Би дал живота си да спаси другите, но не може да устои пред възможността да им задигне портмонето! Да му подам ли ръка на излизане?
Раул като че ли долови това колебание и каза, смеейки се:
— Според мен, господин следовател, това е последната авантюра… Да, имам нужда да подишам чист въздух, да се посветя на по-благородни неща. И после, толкова съм работил за другите, че трябва да помисля повечко за себе си. Разбира се, нямам намерение да се оттегля в приют… Но въпреки това… Ето… знаете ли, желанието ми е да кажат, когато вече няма да съществувам: „Въпреки всичко той беше добър човек… Нехранимайко може би, но добър човек…“
Излизайки, господин Руслен му подаде ръка.
— Идвам да се сбогувам с вас, Ролан, и с вас, Фелисиен. Да, заминавам. На околосветско пътешествие или нещо подобно… Навсякъде имам приятели, викат ме. И после, трябва да ви се извиня, Ролан, и да ви благодаря, че не ми се сърдите… Да, да, признавам, не съм съвсем прав. Не беше много деликатно от моя страна да задигна от кутията листа с признанието, който беше нужен на следователя… И де да беше само това!… Но не, Ролан, бях с вас от началото до края на цялата ви сватбена нощ. Възможно ли е? Господи, бях на най-хубавото място, в ложата. Всичко видях и всичко чух. Бях и в работния кабинет на Жорж Дюгривал в Кан, когато вие, Фелисиен, отворихте касата. Мога да ви кажа и много други работи, позволени и непозволени.