Инспектор Русо, изпъчен пред „Оранжерията“, разглеждаше остъклената врата, която действително не бе затворена. Адвокатите говореха тихо. Ролан плачеше, Фелисиен гледаше нея и господин д’Аверни. Най-после той продължи:
— Господин следовател, казахте, че аферата е сложна. Наистина е извънредно сложна. В такива случаи аз се боя от това, което виждам, и от това, което намирам. И съм склонен да опростявам нещата, защото в действителност всичко се свежда до права линия. В живота не може да има подобна бъркотия от едновременни случки. Такова нещо не съществува. Съдбата никога не си играе по този начин — да струпва неочаквани произшествия. За дванадесет часа къпане, удавяне, удушаване, кражба, смърт… после още две устроени примки, които можеха, които е трябвало да бъдат два други смъртни случая! Всичко това е несъвместимо, глупаво, абсурдно, нечовешко. Не, наистина всичко е прекалено много… И затова…
— И затова?
— Затова аз се питам в това преплитане няма ли линия, която отделя фактите: едните вляво, другите вдясно… Или още по-ясно: дали вместо едно объркано събитие нямаме работа с две нормални, които в някоя точка на своето развитие случайно са се срещнали. В такъв случай би било достатъчно да се намери допирната точка, след която са се объркали конците. Тогава ще може всичко да се види по-ясно.
— О!… О!… — възкликна господин Руслен, смеейки се. — Навлизаме в царството на фантазията. Имате ли доказателство, с което да се аргументирате?
— Никакво — отвърна Раул д’Аверни, — но понякога доказателствата са по-малко убедителни от логиката.
Той млъкна. Всеки размишляваше. Чу се шум от спиращ автомобил зад „Клематитите“. Ролан се спусна към чичо си Гаварел. Заедно се качиха в траурната стая, после господин Гаварел се присъедини към адвокатите. Информираха го с няколко думи. Раул д’Аверни показа отворената остъклена врата на вилата и изрече:
— Вероятно някой се е промъкнал у вас. Господин Гаварел пребледня.
— Някой? Но с каква цел?
— За да краде. Оставили ли сте скъпоценни предмети? Или ценни книжа?…
Чичото на Ролан се олюля.
— Предмети!… Ценности!… Не… И после как биха узнали? Не, не. Не ми се вярва…
Той внезапно се втурна като луд към „Оранжерията“, викайки:
— Не!… Не идвайте!… Никой да не идва!
Запъти се право към партера, бутна притворената врата и изчезна.
След две минути се чуха възклицания. Минаха още няколко секунди — той се появи, плесна с ръце и се строполи на прага на стаята, където всички го чакаха.
Едва процеди:
— Да, така е… Ограбили са ме… Открили са скривалището… Възможно ли е? Всичко е задигнато…
— Много нещо ли са откраднали? — попита следователят. — На колко възлиза?…
Господин Гаварел стана. Беше смъртноблед и сякаш уплашен от изповедта си.
— Значително. Да… Но това се отнася само до мен… Съдът трябва да се погрижи за едно: да намери крадеца! Да ми върне това, което е откраднато…
Раул д’Аверни и инспектор Русо влязоха. Когато отидоха във вестибюла, забелязаха, че ключалката на входната врата към булеварда е счупена, както предвиждаше д’Аверни, и че вратата е затворена единствено с резето, бутнато отвътре. Те се върнаха в градината и Раул попита младото момиче:
— Госпожице, казахте ми, че сте забелязали убиеца на сестра ви да прибира нещо, бягайки?
— Да… действително…
— Какво беше то?
— Едва видях…
— Пакет?
— Да, мисля… Малък пакет, който скри под палтото си, докато тичаше.
Какъв е бил този пакет?
Слугата Едуар, когото повикаха и в когото не се съмняваха, заяви, че при трупа нищо не е намерено. Всички, които бяха разпитани, заявиха, че нито вечерта, нито сутринта са намерили някакъв пакет. Филип Гаварел започна да се надява.
— Ще се намери — каза той. — Сигурен съм, че полицията ще го намери.
— За да се намери, трябва да знам какъв е пакетът — забеляза господин Руслен.
— Малка торбичка от сиво платно.
— Която съдържаше? Господин Гаварел кипна.
— Това е само моя работа!… Лично моя. Дали съм скрил банкноти или документи, това е моя работа.
— Но банкноти ли бяха?
— Не, не. Не съм казал подобно нещо — извика господин Гаварел още по-раздразнен. — Защо мислите, че са банкноти?… Не. Писма. Незаменими за мене документи.
— С една дума?
— С една дума: торбичка от сиво платно. Ето какво искам. Полицията ще търси само малка сива платнена торбичка.
— Както и да е — каза Раул след дълго мълчание. — Доказателството е наяве. Последната нощ един разбойник, старият Бартелми, се е промъкнал в тая къща. След като я претършувал, отмъкнал торбичката. Как да излезе? През вестибюла и външната врата? Не, посред бял ден е рискувал да бъде изненадан. Тогава отваря тая остъклена врата, като е мислил, че в двора на необитаемата къща не ще има никой и че ще използва изхода на зеленчуковата градина. Точно в тоя момент Елизабет Гаварел идва откъм „Клематитите“. Срещата е непредвидена. Момичето надава вик, смътно чут в къщата. Какво става тогава? Разбойникът се спуска върху нея. Тя иска да избяга. Борбата става върху дървените стъпала. Останалото знаем.