Камъкът, с който е бил убит достопочтеният метр Пелие бе от една от старите сгради — замъкът Беранже. Е, замък е силно казано. Голяма къща с характерна архитектура. Архитектура, по чиито канони са оформяни и първите входове на метрото. Същата, като на другата сграда от същия район. Убиецът бе работил като каменоделец при построяването на такива сгради. Те са правени някъде до войната. А след нея започват да изчезват. Издухани от по-модерни архитектурни ветрове.
Другите два камъка, намерени в апартамента, също бяха братовчеди на камъните, занесени от инспектор Жано за експертиза.
Инспекторът даже имаше спомен за пощенски картички с подобни сгради. Разрови се и в разни енциклопедии. Знаеше какво търси.
Ектор Гимар2. Архитект с особено виждане за света. Началото на кариерата му съвпада с годините, когато се правят първите станции на парижкото метро. Виждането е, че входовете на подземията не трябва да приличат на фабрични портали, а да носят духа на Париж. Гимар носи този дух в себе си. Прилага в естествено хармонични съчетания чугун, камък, дърво, стъкло, орнаменти.
Започва да проектира и сгради — като в илюстрации от приказки на Шарл Перо. Плавни преливания, особени покриви и балкони. По това време и пощенските картички често показват реализациите му. Може да се каже, че Париж до войната с онзи лудия немски ефрейтор, носи в себе си очарованието на фантазиите на Гимар.
След войната Гимар е вече е мъртъв, а сградите, строени от него — анахронизъм. Негов задочен противник е метр Пелие, два мандата кмет на един от арондисманите3 на града. Метр Пелие с удоволствие подлага на унищожение всичко, построено в стил Гимар. Има си и философска обосновка: сгради, които не приличат на другите сгради, или пораждат носталгия по миналото, трябва да бъдат разрушавани.
Без да знае, метр Пелие бива намразен от един каменоделец, работил по построяване на тези сгради. Жак Ноел обича работата си, гордее се с нея. Според него, архитект Гимар вечеря на една маса с Бога. И често така, в приятелски разговор, помага на Всевишния да види с още по-бистър поглед възможно най-красивото, което може да бъде сътворено върху грешната земя.
С годините и не без помощта на евтините червени вина, от шега, тази мисъл се превръща в фикс идея за Жак Ноел. Той има обичан квартал, със запазени няколко сгради от боготворения Гимар. Скита из този квартал, рови в кофите му за боклук, чувства се едва ли не негов стопанин. Какво че разни глупаци му се смеят и го взимат на подбив? Каменоделецът ги гледа отвисоко. Над себе си признава само двама — Бог и Гимар. Не е виждал Бога, но има снимка със самия Гимар. Доста пожълтяла, но на нея ясно се вижда — дванадесетият от ляво надясно е Жак Ноел на младини.
Когато една от сградите е срината за ден от железния топуз, насъбраното през годините се отприщва. Онзи зъл фукльо, Огюст Пелие трябва да пукне!
В спора между минало и бъдеще няма справедливост. Това е като конфликт между възрастни деца и стари родители. Всеки си знае своето.
Подготвяйки се за лягане, инспекторът си помисли, че остарява. Осъзна, че минава като сляп по улиците на новия Париж и те не го вълнуват. А виж, пияницата-каменоделец му е наистина симпатичен…
Унасяйки се, през ума му мина: „От мига на смъртта, всички сме вече безгрешни.“ Странна мисъл…
ИДВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Архитект Гимар наистина одухотворява Париж. Но… всяка цивилизация се гради върху парадокси. Един от тях е необходимостта от отрицание на ненужното от миналото при отчетения риск да се загуби и нещо стойностното от него. Понякога и камъните могат да започнат да се защитават. А може би разказът трябваше да бъде озаглавен „Безсилието на камъните“?