Имаше и нещо друго: при всичкия натиск, който Махоуни беше упражнил върху разни чиновници, той съзнаваше, че накрая Калахан неизбежно ще спечели битката, а Елинор Добс ще я загуби. Тя просто нямаше да издържи още три години борба срещу Калахан. Той знаеше също, че след седмица-две медиите щяха да се отегчат от тази история, ако вече не бяха отегчени. Следователно трябваше да направи още нещо. Да намери начин да подклажда огъня, някакво законно основание, с което да го принуди да спре да тормози Елинор. И тогава си каза: а къде пише, че трябва да е законно?
Махоуни се обади на Мейвис — секретарката си във Вашингтон — и й заповяда:
— Намери онзи мързеливец Демарко. Сигурно играе голф някъде. Кажи му, че го искам в кабинета си утре, с готов куфар. Заминава за Бостън.
5
Рей и Рой Макнълти бяха родени в една и съща година с единайсет месеца разлика. Шон Калахан ги познаваше от девети клас.
Братята бяха израсли в семейство на побойници и расисти, като бяха изяли горе-долу толкова бой от майка си, колкото и от баща си. Побоите престанаха, когато момчетата, вече тийнейджъри, бяха достатъчно силни, за да отвръщат на удара. При това братята никога не се биеха поотделно, а винаги двамата заедно. Родителите им най-после разбраха това една прекрасна вечер, когато бащата се озова в спешното отделение с разбит нос и изместена раменна става.
Майка им, която страдаше от болезнено затлъстяване, умря от инфаркт, когато двамата бяха на седемнайсет години, а баща им — от рак на белия дроб в съчетание с чернодробна недостатъчност — две години след това. Шон живо си спомняше как братята Макнълти бяха ридали на погребението на майка си. Звукът наподобяваше вой на хиени.
Родителите на Шон Калахан нямаха нищо общо със съпрузите Макнълти. Бяха свестни хора, които трепереха над единствения си син. Бащата на Шон работеше нещо в поддръжката на градския транспорт, а майка му беше учителка по заместване. Проблемът при тях беше, че и двамата бяха мекушави, и Шон се научи да ги манипулира от малък. Те не одобряваха приятелството му с братята Макнълти, не разбираха какво общо можеше да има между тях. Но родителите на Шон не си даваха сметка, че братята Макнълти добавяха цвят в сивото ежедневие на един разглезен, отегчен хлапак.
Шон не беше достатъчно добър спортист, за да играе като титуляр в училищния отбор по футбол, а от друга страна, беше твърде горд, за да стои на резервната скамейка. Нямаше желание да се бута при загубеняците в духовия оркестър, в кръжока за дискусии или в клуба по шахмат. Нито пък можеше да мечтае по онова време да бъде приет в ексклузивното общество на богатите деца.
И така, братята Макнълти запълниха празнотите в живота на младия Шон, въвеждайки го в изпълнения с цигарен дим свят на билярд, игрални автомати и боулинг зали, както и в един друг популярен градски спорт — дребните кражби. (Докато Шон омайваше касиерката, двамата братя минаваха по щандовете в магазина като облак скакалци.) Освен това Рой и Рей познаваха хора, които им продаваха трева и алкохол, както и момичета, готови да свалят гащите срещу шест бири; впоследствие същите момичета стигаха до извода, че могат да извлекат далеч по-голяма изгода от продаваемите си активи.
Изумителното беше, че самият Шон нито веднъж не попадна в ареста заради нещата, които вършеше с братята Макнълти. Завърши гимназия и продължи в колеж. Рей и Рой нямаха този късмет. Рей прекара по-голямата част от единайсети клас в затвора за кражба на кола. Рой напусна училище, понеже не желаеше да върши каквото и да било без брат си.
В деня, когато Джон Махоуни отлетя за Вашингтон, Шон се срещна с братята Макнълти в бара им в Ривиър.
Двамата бяха вече на четирийсет и седем и четирийсет и осем години; Рой тежеше с четири-пет килограма повече от Рей, а косата на Рей оредяваше малко по-бързо от тази на Рой, но това не бяха съществени разлики. И двамата бяха по метър и седемдесет на ръст, набити, с дебели вратове и изпъкнали мускули като хора, свикнали да вдигат двайсеткилограмови гирички, докато гледат борба свободен стил по телевизията. Имаха къси и сплескани, подобни на зурли носове, малки близко разположени очи и тънки устни, сякаш устите им бяха разрязани с нож по средата на лицето. Те ходеха ниско остригани и се бръснеха по два пъти в седмицата. Най-лесно беше човек да ги различи по дясното ухо на Рей, на което липсваше парче, отхапано от някакъв пияница при кръчмарско сбиване.