Братята се гордееха с бара си в Ривиър; всъщност притежаването на бар беше върхът на житейските им амбиции. Биха предпочели, наистина, барът им да се намира в Чарлстън, където бяха израсли, и хората да си казват: „Ей, я да отскочим до Рей и Рой за една бира“, но тъкмо заради строителни предприемачи като техния приятел Шон Калахан те вече не можеха да си позволят бар в Чарлстън.
Но капарото за сегашния си бар бяха платили със „заем“ от Шон; той им беше дал известна сума срещу услуга, която двамата му бяха направили навремето, с ясното съзнание, че никога няма да му върнат парите. Барът се наричаше „Шамрок“, но братята си бяха навили на пръста да променят името на „При Макнълти“, само че така и не успяваха да съберат пари за нов неонов надпис.
„Шамрок“ беше едно от онези заведения, които могат да се видят навсякъде из провинциална Америка или в недотам престижните квартали на големите градове: дванайсет тапицирани с поизносена изкуствена кожа високи столове пред очукан висок тезгях; четири накуцващи маси с по три-четири различни по вид стола всяка; една протрита билярдна маса, чиито гумени ръбове бяха дотолкова омекнали, че при удар в тях топките не отскачаха. В двата малки прозореца откъм улицата светеха неонови реклами на бири „Милър“ и „Будвайзер“.
Предишният собственик на „Шамрок“ беше фен на бостънския „Селтикс“ и по стените бяха забучени с кабарчета вимпели на отбора, някои от които бяха отпреди трийсет години. На централно място зад бара гордо се пъчеше снимка с автограф на Лари Бърд, вероятно най-знаменития бял американец, играл някога баскетбол. Ако снимката беше на чернокож, братята Макнълти щяха да я махнат още при нанасянето си в бара.
Хубавото на „Шамрок“ беше, че братята вече го притежаваха изцяло. Първоначално бяха изтеглили заем с известна помощ от Шон, като всеки месец с мъка успяваха да съберат парите за вноската, докато изведнъж се бе случило истинско чудо, сравнимо с разделянето на Червено море, с възкръсването на Лазар: някакъв техен вуйчо, стар ерген — може би единственият от поколения Макнълти с грам мозък в главата — бе починал неочаквано и без завещание, оставяйки им куп пари. Братята бяха наследили сто и петдесет хиляди от човек, когото едва познаваха и мислеха за гей. Тези пари бяха достатъчни, за да изплатят ипотеката за двуетажната съборетина в един от най-гадните квартали на Ривиър.
„Шамрок“ имаше редовна клиентела от може би двайсетина души, но през повечето време там висяха по трима-четирима изпаднали квартални пияници, които нямаха какво да правят и ходеха в бара, понеже им беше близо до дома.
Единствените дни, в които „Шамрок“ се пълнеше с посетители, бяха датите на получаване на социалните помощи и Денят на свети Патрик. Ако заведението успяваше да свързва двата края, това се дължеше на Дорийн — единствената служителка на братята, която беше по-корава и от тях и ръководеше бизнеса с желязна ръка. Като обезщетение за нередовната й заплата братята я бяха пуснали да живее в малкия апартамент над бара.
Иначе братята Макнълти бяха напълно доволни от „Шамрок“ такъв, какъвто си беше, ако не се смяташе неоновият надпис над вратата. Може и да не беше най-изисканият бар в Бостън, но беше техният бар.
Шон седеше с Рей и Рой на една маса близо до дъската за дартс, която почти никога не се ползваше. Клиентите на „Шамрок“ рядко можеха да се похвалят с толкова добра координация, че да уцелят мишена със стреличка. Шон държеше в ръка чаша наливна бира, която нямаше намерение да пие; дори на мижавата светлина под ръба на чашата ясно се виждаше отпечатък от червило. В заведението имаше само един клиент — мъж на над осемдесет години, който бе седнал още с отварянето на бара в единайсет и оттогава вече четири часа отпиваше от поредната чаша бира.
Шон беше облечен подобаващо небрежно за случая с избеляла от пране тениска за голф, стари джинси и маратонки. Братята бяха по къси панталони, бели тениски, опънати върху бицепсите и гръдните им мускули, и високи черни кецове на бос крак.
— А за онази старица… — започна Шон. — Искам за известно време да я оставите на мира. Просто не я закачайте. Не пипайте електричеството, климатика и другите неща. Заради тоя шибан Махоуни…
Шон беше забелязал, че когато се намираше в компанията на братята, неволно самият му маниер на говорене се променяше: псуваше повече, акцентът от момчешките му години се събуждаше.