— Ще ви досаждат разни ченгета — продължи той. — Може да се отбият и двама-трима пожарни и строителни инспектори и дори хора от телевизията. Но след седмица-две всичко ще отшуми и ще си я подкараме постарому. Искам обаче тази жена да се махне. Направо ме убива.
— Какво се опитваш да кажеш, Шон? — обади се Рой. — Правихме точно каквото ни беше поръчал.
— Сега ви казвам: направете, каквото е нужно, за да я разкарате от там.
— Да, ама какво точно означава това? — попита Рей.
Малките му очи заблестяха в радостна възбуда.
Той знаеше точно какво има предвид Шон.
За пръв път Шон Калахан прибягна до услугите на братята десет години след завършване на училище — десет години, през които не ги бе виждал нито веднъж. След като се сдоби с диплома за висше икономическо образование и с лиценз като строителен предприемач, Шон извади късмета да го вземе под крилото си човек, който тогава беше много по-скромна версия на онова, което самият той щеше да стане с времето. Благодарение на своя ментор, Шон започна да купува къщи, да ги ремонтира и продава с печалба, докато постепенно мина на цели квартали, които събаряше до основи, за да изгради на тяхно място по-висок клас резиденции. Един от проектите му, в който бе инвестирал всичко до последния цент, го направи милионер. Шон Калахан беше живото олицетворение на американската мечта — син на родители от средната класа, който благодарение на своя ум, трудолюбие и амбиция успява да се издигне над скромния си произход. Но преди деветнайсет години Шон имаше проблем.
Тогава той отиде на събирането на випуска главно за да се изфука. На двайсет и осем, не се съмняваше, че има повече пари от когото и да било в залата. Шон беше с втората си съпруга Адел, която тогава беше едва на двайсет и три и по-красива от която и да било актриса на червения килим за „Оскарите“. Шон се изненада да види на събирането братята Макнълти, защото те така и не бяха успели да завършат. Може би не бяха поканени, но така или иначе бяха научили и никой не бе събрал куража да ги изгони. Още щом ги видя обаче, той си каза, че те са идеалните хора, които могат да решат проблема му.
Братята стояха сами до купата с пунш; всички останали се преструваха, че изобщо не ги забелязват. Бяха облечени със спортни якета, които им бяха твърде тесни на гърба и твърде къси на ръкавите, полиестерни панталони и черни обувки, толкова лъскави, че сякаш бяха направени от пластмаса. Шон си помисли, че са дошли на събирането само за да се видят с него; в училище те нямаха други приятели, а и в момента наоколо имаше поне половин дузина мъже, които като тийнейджъри бяха пребивали.
Шон и новата му съпруга разговаряха с една друга двойка, които той помнеше като крал и кралица на абитуриентския бал — жената беше доста понаедряла оттогава, — когато Калахан забеляза братята Макнълти до купата с пунш. След няколко секунди той се извини и отиде да се здрависа с Рой и Рей. Докато крачеше натам, състави план за действие и когато стигна до тях, нададе радостен вик и се хвърли да ги прегръща. Братята Макнълти бяха не по-малко смаяни от останалите присъстващи в залата.
Те започнаха да разпитват Шон как я кара, с какво се занимавал през последните десет години, като междувременно не откъсваха очи от жена му, но той ги прекъсна с думите:
— Знаете ли какво, я да се махнем от тук и да идем някъде, където сервират истинско пиене. Тези хора не ми бяха симпатични още в училище, а сега пък още по-малко. Ще се помотая наоколо още час, после ще закарам жена ми вкъщи и ще се видя с вас в „Макгилс“ да си поговорим.
Когато Шон се срещна с тях в „Макгилс“ — един бар, в който ходеха като ученици и където без проблем сервираха алкохол на непълнолетни, — той се постара да омаловажи успехите си в живота. Каза им само, че се занимава с недвижими имоти, пита ги какво работят и получи предвидимия отговор.
— Ами, нали знаеш, това-онова…
Което накара Шон да се запита какви ли криминални досиета бяха натрупали двамата през тези десет години.
След половин час празни приказки и носталгия по славното минало, когато заедно бяха тормозили сополанковците в Чарлстън, Шон мина по същество. Каза им, че има намерение да преустройва жилищна сграда в „Челси“, като слее множество малки апартаменти в няколко по-големи, но един строителен инспектор бави нещата. Шон не им даде повече подробности, само каза:
— Тоя тъпанар ме забавя.
По някаква причина въпросният инспектор бе намразил Шон от дъното на душата си, в резултат на което преустройството на сградата бе зациклило; човекът се хващаше за най-малкото отклонение от строителните правилници. Според него нищо в сградата не било монтирано правилно и Шон беше принуден непрекъснато да кърти и изтръгва от стените вече завършени инсталации и да започва отначало, като разбира се, след преправянето инспекторът намираше нови и нови проблеми. Този човек му струваше хиляди долари дневно, а Шон не знаеше как да го накара да му се махне от главата. Опита се да го подкупи, заради което едва не си изпроси арест; след това заплаши да го съди или да подаде жалба за дискриминация. Инспекторът беше чернокож и той щеше да каже, че се заяжда с него, понеже самият той е бял. В отговор инспекторът му се изсмя в лицето.