Както и да е — подобно на всички политици, отбили военната си служба, конгресмен Клейтън Симс се гордееше, че е ветеран, като не спираше да изтъква този факт по време на предизборните си кампании. Също като Махоуни Симс бе служил в морската пехота и 1983 г. го бе заварила в Ливан; беше се случил наблизо и в онази сутрин, когато „Хизбула“ бяха взривили два камиона с експлозив, разрушавайки казармите, в които бяха настанени американският и френският военен контингент. От 241 общо загинали американски военнослужещи 220 бяха морски пехотинци. Според Симс той вървял натам, за да се срещне с приятел за закуска, и бил на по-малко от една пряка разстояние, когато гръмнали бомбите. Взривната вълна го повалила, за миг изгубил съзнание, а в крака му се забило парче стъкло, което било закривено „като един от онези мюсюлмански кинжали“. Той извадил стъклото, превързал с ризата си раната, която кървяла обилно, и през следващите трийсет и шест часа се опитвал да спаси затрупани и умиращи под развалините морски пехотинци.
Когато Симс спечели първия си мандат в Конгреса, Махоуни беше вече председател на Камарата. Той се срещна с новия конгресмен и още при първия си разговор двамата обмениха спомени от службата си в морската пехота. Единственото, което Махоуни запомни от този първи разговор, бе, че Симс бил ранен в десния крак. Е, добре — Махоуни също имаше рана там. Коляното му беше раздробено от граната на Виетконг и при застудяване, а също и когато прекарваше дълго време прав на крака, го болеше ужасно. Махоуни си спомняше как Симс му бе казал, че и при него било така. Минаха четиринайсет години, през които Махоуни не се бе замислял изобщо за военната служба на Симс, макар че една година, когато бе отишъл до Алабама, за да го подкрепи в кампанията му, Махоуни бе похвалил конгресмена за доблестната му служба и за кръвта, която бе пролял в Ливан.
И изведнъж, само преди седмица, Махоуни и Симс се бяха случили един до друг на маса по време на благотворителна вечеря за ветераните от войните в Ирак и Афганистан — заобиколени от мъже и жени с отрязани крака и ръце, с извадени очи, с разбъркани мозъци от взривовете; мъже и жени, превърнати в сенки на онова, което някога са били. Докато се намираше сред тези хора, дали толкова много от себе си, Махоуни усети, и то повече от веднъж, как очите му се пълнят със сълзи.
По време на вечерята млад мъж, който използваше две високотехнологични протези, за да държи ножа и вилицата, се обърна към Махоуни и Симс и ги попита за тяхната военна служба. И двамата политици, давайки си сметка, че повечето хора наоколо са жертвали много повече за родината, не се впуснаха в подробности. Симс разказа с няколко думи как се е случил в Бейрут при взривяването на казармите и добави:
— До днес не мога да повярвам на късмета си — сред летящите във въздуха отломки да ме удари парче стъкло само в крака. — После се потупа по коляното. — Още ме наболява от време на време, но няма да взема да хленча точно пред човек като вас.
Проблемът беше, че се потупа по лявото коляно.
Ако имаше нещо, в което Махоуни вярваше абсолютно, то бе, че човек не забравя лесно кой е раненият му крак, дори да са минали над трийсет години. Не и когато раната бе предизвикана от парче стъкло, което по описанията на Симс приличало „на кинжал“. Изведнъж Махоуни се почувства ужасен при мисълта, че през цялото време Симс може да е лъгал за „Пурпурното сърце“. Подозираше, че в началото на политическата си кариера Симс е почувствал нужда да поукраси малко историята на военната си служба, приписвайки си медал, който не бе заслужил.
И така, Махоуни се видя изправен пред дилема. Всъщност пред две. Първо, нямаше как да знае дали Симс наистина бе излъгал за „Пурпурното сърце“. Колкото и да изглеждаше трудно за вярване, може наистина от разсеяност да се бе плеснал по грешното коляно. Но по-важното беше как да постъпи, ако се окажеше, че Симс наистина бе излъгал. Ако Симс беше републиканец, Махоуни щеше да се нахвърли върху него като лъв, да го разкъса на парчета, да вдигне такава шумотевица, че да го принуди да си подаде оставката. Но Симс не само беше демократ; той беше единственият демократ в Конгреса, избран от щата Алабама. Последното нещо, което Махоуни желаеше, беше още един републиканец. Същевременно самата мисъл, че негов колега може би беше излъгал за държавно отличие, му бе непоносима. Махоуни имаше много недостатъци, но когато нещата опираха до военна служба и ветерани от войните, беше безупречен. Всъщност, доколкото Демарко можеше да прецени, това беше единствената област в живота му, в която не можеше да бъде упрекнат за каквото и да било.