И така, Махоуни бе инструктирал Демарко да установи истината за предполагаемото „Пурпурно сърце“ на Симс. Но не искаше Демарко да се свързва официално с Пентагона. Страхуваше се, че ако се започне разследване, медиите ще научат за измамата на Симс и тогава съдбата му ще се изплъзне от неговия, на Махоуни, контрол. Ако Симс бе излъгал, то Махоуни щеше да го накаже; все още не бе решил какво да бъде това наказание. И така, за да угоди на шефа си, Демарко се беше обърнал към Ема, понеже, ако имаше някой, който бе в състояние да надникне дискретно във военното досие на Симс, това беше тя.
— Благодаря ти — каза Демарко. — Ще се чуем пак до два-три дни. Но сега трябва първо да разбера какво е толкова спешно, че ме пращат в Бостън.
Демарко се срещна с Махоуни в кабинета му в сградата на Капитолия. Започна да разказва докъде бе стигнал с конгресмен Симс, но Махоуни го прекъсна:
— Засега остави Симс. Ще се разправям с него по-нататък.
След това Махоуни заговори за Елинор Добс. Онова, което най-много учуди Демарко в тази история, не беше начинът, по който Калахан бе постъпил с Добс — алчен предприемач, който прибягва до неправомерни действия, за да изхвърли наемател, далеч не беше нещо уникално. По-скоро Демарко се учуди на състоянието на Махоуни. Беше обхванат от гняв, разбира се, но наред с това и някак потиснат. А Махоуни далеч не беше от хората, които лесно се потискат. По-скоро се гордееше със способността си да потиска другите. При това очевидно не беше тъжен заради случилото се с Елинор Добс. А по-скоро заради собствената си неспособност да й помогне. Демарко трябваше да изслуша една дълга тирада как мъже като Калахан — тези, които държат парите — не зачитали нито Конгреса, нито закона, нито каквото и да било, понеже знаели, че с пари могат да се измъкнат от всякаква ситуация.
При което Демарко едва не му каза: това ли ме извика да ми съобщиш?
— До изтичането на договора й остават още три години — каза Махоуни. — И тя е решила да се бори с Калахан. Знае, че когато договорът изтече, ще й се наложи да се изнася, но дотогава смята да му вгорчи живота. Проблемът е, че всичко онова, което направих за нея в Бостън, няма да й е от полза за дълго. След седмица-две медиите ще загубят интерес, а полицията ще се откаже да я пази. На всичко отгоре Калахан държи кмета и общинските съветници в малкия си джоб и те не желаят да съдействат. Това значи, че не след дълго Калахан отново ще започне да я тормози, за да я принуди да напусне, освен ако не намериш начин да го спреш.
— Ако самият ти не можеш да го спреш, как очакваш аз да го направя? — попита Демарко.
— Не знам. Ще измислиш нещо. Това ти е работата, дявол да го вземе! — кресна Махоуни.
Явно шефът не беше в настроение да слуша разумни доводи.
Но всъщност това беше работата на Демарко — да оправя каквото според Махоуни се нуждаеше от оправяне. Демарко работеше от години за Махоуни, още след като си взе дипломата по право, която така и не използва. Във Вашингтон конгресменът разполагаше с екип от щатни служители, които да се занимават с дребнавите политически игрички, свързани с приемането — или неприемането — на даден закон. Демарко беше този, към когото Махоуни се обръщаше, когато искаше да му се свърши нещо, изискващо определена степен на вещина и задкулисна дискретност. С други думи: Махоуни се обаждаше на Демарко, когато законът се превръщаше в пречка по пътя му и той търсеше начин да го заобиколи. Демарко беше и човекът, когото конгресменът изпращаше да събира дарения за кампанията му от донори, предпочитащи да останат анонимни и да си дадат парите в брой, което значеше също, че Демарко му беше нещо като куриер — една длъжностна характеристика, която не му допадаше особено. За момента обаче Демарко нямаше представа какво се иска от него в случая на Елинор Добс. Ако политик с влиянието на Махоуни не можеше да спре Калахан и ако управниците на Бостън бяха на страната на предприемача, то какво би могъл да стори той? Но Демарко съзнаваше и друго: сега не бе моментът да спори с Махоуни, затова си замълча и се качи на самолета за Бостън.
7
Демарко си взе стая в „Парк Плаза“ на Арлингтън стрийт; изборът му бе продиктуван най-вече от централното местоположение и разумните цени на хотела.
Той обичаше Бостън. Обичаше пристанището, където старите военни кораби още стояха на котва до кея, щандовете за бърза закуска в закрития пазар Фанъл Хол; италианските ресторантчета в Норт Енд. Харесваха му църквите и гробищата, построени още преди Войната за независимост, харесваше му да наблюдава университетските отбори по гребане да се плъзгат грациозно по повърхността на река Чарлс в утринната мъгла. Да не говорим за „Фенуей“.