На компютърната графика бе показан и вътрешен двор с ландшафтна архитектура, който щеше да бъде затворен за простолюдието. В него щеше да има пейки, хвърлящи сянка дървета и фонтан, около който бавачки да сядат с децата на млади работещи двойки и да обменят клюки за работодателите си. По всичко личеше, че комплексът на Калахан щеше да бъде оазис в града — частна райска градина, само че без змията, — предназначен за хора, изкарващи над триста хиляди годишно.
Демарко пресече улицата и тръгна към сградата на Елинор. Уличното платно беше разкопано, тротоарите заменени с кални шперплатови пътечки, във въздуха се носеха облаци прах заедно с оглушителен шум от работещ наблизо пневматичен чук. Демарко се смяташе за, общо взето, упорит мъж, но си каза, че на мястото на Елинор отдавна би си вдигнал багажа, би приел офертата на Калахан и би се преселил на някое по-тихо и чисто място.
Сградата беше на пет етажа, от кафеникави тухли, вероятно строена някъде около Втората световна война. Стори му се едва ли не очарователна с мансардния си покрив в парижки стил, тавански прозорци и мраморни корнизи на покрива. Беше останка от една епоха, когато работниците все още са се гордеели с плодовете на своя труд, а цената не е била единственият определящ фактор. Той забеляза, че някои от апартаментите на последните два етажа имаха малки балкони с парапети от ковано желязо, предлагащи точно толкова място, колкото на тях да се сложи градински стол и барбекю.
Той се изкачи по няколкото каменни стъпала към входа и видя, че бравата на вратата беше демонтирана, така че вече не можеше да се затваря и заключва. Малкото фоайе беше осеяно с боклук — кутии, кенове от бира, празни бутилки и едно прокъсано войнишко одеяло, вероятно гъмжащо от бълхи. На едната стена имаше трийсетина пощенски кутии, но металните им вратички бяха хлътнали навътре, сякаш някой ги бе удрял с чук. Имаше и малък древен асансьор, което учуди Демарко, защото повечето сгради от тази епоха нямаха. Не че това имаше някакво значение — върху вратата имаше надпис НЕ РАБОТИ и когато той натисна бутона за повикване, нищо не се случи.
Елинор живееше на четвъртия етаж и Демарко затътри с неохота крака нагоре по дървеното стълбище с потъмнял дъбов парапет с ограничителни колонки, завършващи отгоре с дървени топки. Стъпалата бяха излъскани от годините и леко вдлъбнати по средата. Нито една лампа на стълбищните площадки не светеше, но през цветните стъкла на прозорците влизаше достатъчно светлина, за да си вижда в краката. Ако някой от наемателите се качваше или слизаше през нощта, щеше да му е нужно фенерче, за да си свети.
Докато пристъпваше по коридора на четвъртия етаж към жилището на Елинор, той забеляза, че вратите на всички опразнени апартаменти бяха свалени. Спря се при един апартамент, който все още имаше врата; ключалката изглеждаше чисто нова. Вратата беше цялата в графити — безсмислени завъртулки от червен спрей. Чу вътре да работи телевизор и си припомни казаното от Махоуни, че в сградата освен Елинор имало още трима-четирима наематели, които се съпротивлявали на Калахан.
Елинор живееше в един от ъгловите апартаменти. Първото нещо, което се наби в очите на Демарко, бе, че макар също покрита с графити, вратата й беше метална, а не дървена; метална беше и касата около нея. Изглеждаше непоклатима. Имаше шпионка, напръскана с боя, но някой я бе почистил. Вътре се чуваше радио, но когато Демарко почука, нищо не се случи. Той почука отново и шпионката потъмня отвътре.
— Какво искате? — попита един глас.
— Елинор, казвам се Джо Демарко. Джон Махоуни ме праща.
— Откъде да знам, че сте този, който казвате?
— Ще вдигна служебната си карта от Конгреса. Ще можете ли да я видите през шпионката?
— Да. Покажете я.
Демарко го направи и след миг вратата се отвори.
— Наистина ли онзи фукльо ви праща?
Демарко се изсмя.
— Да.
— По дяволите! Мислех си, че ме е забравил след пиара, който си направи за моя сметка.
Също като Махоуни Демарко хареса от пръв поглед Елинор Добс. Допадна му момчешката й прическа, ясните й сини очи и тениската й с Брус Спрингстийн. Също и червените гуменки на краката. Тя се оказа точно такава, каквато му я бе описал Махоуни — жилава и борбена, но с чувство за хумор; правеше впечатление на човек, който умее да се радва на живота; и със сигурност би му се радвала, стига Шон Калахан да я оставеше на мира.
— Махоуни е отговорен човек, Елинор — каза й Демарко. — Освен това Калахан наистина го вбеси, което в случая е по-важно.