— Ами хубаво. Влизайте тогава. Ще пиете ли една бира?
— Разбира се.
Както бе очаквал, апартаментът на Елинор беше малък, всекидневната едва ли имаше 20 квадрата, но пък в нишата на прозореца, гледащ към Дилейни стрийт, имаше място за сядане, докато в стената откъм пряката улица френски прозорци извеждаха към малък балкон. Най-вероятно жилището беше само с една спалня, а в малката кухня уредите бяха поне на 20 години. Той бе виждал моторни яхти с по-големи кухни от тази.
Всекидневната беше боядисана в цвят слонова кост, а на стената имаше големи снимки на природни картини — път през есенна гора в Нова Англия, пълноводен ручей, обрасли в мъх дънери на дървета; той си каза, че вероятно Елинор ги е правила. В стаята обаче нямаше много мебели — само едно кафяво кожено канапе, поставено срещу нов телевизор с голям екран.
Очевидно Елинор се бе приготвила за продължителна обсада от страна на Шон Калахан. Покрай една от стените бяха наредени поне десет каси консерви и минерална вода. На малка сгъваема маса имаше примус, за да може тя да си готви, когато Калахан прекъсне електричеството, както и голяма хладилна чанта с лед, в която да съхранява храната. В стаята имаше и два вентилатора на стойки, заместващи климатика; в момента работеха, раздвижвайки спарения въздух; имаше и електрическа печка и три-четири одеяла за студените зимни дни.
— Това генератор ли е? — попита Демарко.
— Да, не е ли страхотен? С електронно запалване, така че не се налага да дърпам като смахната някаква връв, и произвежда достатъчно ток, за да захранва всичко.
— Не можете да използвате генератор в затворено помещение! — каза Демарко. — Ще се задушите от въглеродния окис.
— Е, не съм чак толкова загубена — отвърна Елинор. — Изкарвам го на балкона, когато има нужда, а през зимата провирам кабела през открехнатата врата и запушвам цепнатината с тиксо, за да не излиза навън топлото. Бензина също го държа отвън.
Господи.
— А какво има в тези кутии? — попита той, като посочи с пръст два големи бели кашона, поставени един върху друг в ъгъла.
— Записвам всичко, което Калахан ми е причинил в опит да ме изгони, там е и кореспонденцията с всевъзможни бюрократи и юристи. От всичко пазя копия, включително от писмо, което изпратих на Махоуни, а той не благоволи да ми отговори.
И тогава Демарко видя пушката.
— Вие сте въоръжена!
— Това е ловна пушка „Ругер“. Досега не се е налагало да я ползвам, но човек никога не знае.
Демарко си каза, че ако стреля с нея, Елинор, която беше около четирийсет и пет килограма, щеше да бъде първата й жертва, защото откатът щеше да я просне по гръб.
— Купих я още преди да заменя старата дървена врата с метална. Два пъти ми разбиват апартамента. Ако някой се опита, докато съм си у дома, ще му пръсна задника.
— Е, тази врата ще свърши работа — каза Демарко. — Но…
Елинор се засмя.
— И отряд командоси с таран не може да я разбие!
— Все пак мисля, че трябва да разкарате тази пушка.
— Вие какво бихте направили, ако някой ви разбие жилището, обърне всичко наопаки и накрая се изсере на леглото ви? Почти всичките ми мебели са нови… добре де, втора ръка… защото ония съсипаха всичко, което имах.
— И смятате, че са били същите, за които сте казали на Махоуни? Братята Макнали?
— Макнълти. Да, същите. Само че не мога да го докажа.
— А след пресконференцията на Махоуни някой досаждал ли ви е?
— Не. Минали са обаче само няколко дни. Вчера дойде един полицай да ме пита дали всичко е наред. Но това няма да трае дълго.
— Колко други наематели има в сградата?
— Чакайте първо да ви донеса една бира и стол.
Елинор му подаде един „Будвайзер“ и разгъна платнен градински стол. Самата тя се настани на коженото канапе; беше толкова дребна, че краката й не стигаха до пода. Тя дръпна халката на бирата си, отпи и каза:
— Мехлем за душата. Обикновено си позволявам по една на ден. — После огледа Демарко, сякаш го изучаваше. — Напомняте ми на моя съпруг. Беше хубав мъж, добре сложен като вас.
Демарко беше метър и осемдесет, широкоплещест; от италианския си баща бе наследил гъстата черна коса, която сресваше право назад, и квадратната брадичка с трапчинка. Единственото, което бе останало от ирландската му майка, бяха сините очи. Демарко имаше сурови черти на лицето, но макар да бе понатрупал няколко белега покрай работата за Махоуни, не смяташе себе си за суров човек.