— Той жив ли е още?
— Не. Пит умря на петдесет и две — отвърна Елинор. — Беше пожарникар и един ден получи инфаркт, докато се качвал по някакви стълби с маркуч, тежащ петдесет кила.
— От колко време е починал?
— Ами ние с него сме връстници и аз съм на осемдесет и две, значи вече трийсет години, откакто го няма. Беше готин човек. Но какво пък, животът продължава.
— И вие не се омъжихте отново?
— Ами, ще се омъжвам! Кой иска да тръгне по срещи на петдесет? Е, много жени го правят, търсят си мъже по интернет, понеже се чувстват самотни или нещо такова. Но аз никога не се чувствам самотна, имам много приятели и винаги намирам какво да правя. Навремето бях медицинска сестра, но откакто съм пенсионирана и преди Шон Калахан да се появи в живота ми и да се опита да го разруши, се занимавах с благотворителен труд: учех деца да четат, помагах в една кухня за бедни. Разбира се, вече нямам време.
Демарко не можеше да повярва, че жената е на осемдесет и две. Не изглеждаше на толкова. И очевидно беше с напълно бистър ум.
— Питах колко още наематели живеят в сградата.
— Вече са само три домакинства. Госпожа Полански, на същия етаж…
Демарко си спомни, че когато минаваше по коридора, една от вратите беше затворена.
— Тя е едва на седемдесет и две, но има деменция и би трябвало да е в старчески дом. Дъщеря й се опитва да я накара да напусне, но госпожа Полански не иска. Живее в пълна мизерия, не се къпе, не си пере дрехите и се храни само с банани и боб от консерва. През ден-два дъщерята се отбива да я види, аз всеки ден минавам да я нагледам, но тя не е добре и не й е тук мястото. Дъщерята е от онези хора, които са просто безсилни да се борят с живота. Все някой ден обаче ще й се наложи да изкара майка си от тук, ако ще и със съдебна заповед. А Калахан, както сигурно се сещаш, праща хора при дъщерята да я обработват. — Елинор въздъхна. — Ужасно е, когато загубиш разсъдъка си, докато тялото ти е още здраво.
Демарко само кимна, но си каза наум, че е права. Ако зависеше от него, по-скоро би си отишъл от инфаркт на петдесет и две, като покойния й съпруг, отколкото да се влачи на старини с Алцхаймер.
— След това са семейство Спигълман, на третия етаж — продължи Елинор. — И двамата наближават осемдесет. Всъщност той може и да ги е минал. Мъжът иска да се изнесат, но Лорета, госпожа Спигълман, не дава. Тя е изцяло на моя страна в тази история. Проблемът е, че има проблеми със здравето, топи се като свещ. Щом тя си отиде, Спигълман, който има кураж колкото един бройлер, ще се махне от тук. Засега се спотайва в апартамента и го е страх да се подаде навън, за да не налети на някой от братята.
Тя отпи от бирата си и добави:
— Последният е една откачалка. Също на третия етаж, казва се Гудман и е младо момче, има-няма, на петдесет и осем. Но е агорафоб. Не е излизал от апартамента си вече петнайсет години. Просто седи вътре, има пушка като мен и трепери от страх. Поръчва си всичко онлайн, макар че братята Макнълти често прогонват доставчиците. Калахан е наел психиатър да му се обажда всеки ден по телефона. Обработва го да преодолее фобията си и да опразни жилището.
Господи, помисли си отново Демарко. Какви хора са се събрали тук…
Елинор се изсмя.
— Бас държа, че след още два месеца аз ще съм единствената, която още държи фронта.
— А защо не се махнете? — Демарко посочи с ръка касите с вода и примуса. — Това не е живот. Добре, разбирам, че по този начин изразявате отношението си към хора като Калахан, но все пак. Той казал на Махоуни, че ви бил предложил двеста бона. Това са си добри пари.
— Никъде не мърдам, докато договорът ми не изтече. Точка — заяви Елинор. — Тези пари не ми трябват. Получавам процент от пенсията на съпруга ми от пожарната, освен това той имаше и застраховка „Живот“, която съм инвестирала. Имам малка пенсия от болницата, където работех; това беше по времето, когато пенсионираните сестри още имаха право на пенсия, а също и социални помощи. Така че имам достатъчно пари. Освен това ми харесва да се заяждам с Калахан. Направо се забавлявам с него.
Демарко се засмя. След три години, когато наемният й договор изтечеше, тя щеше да е на осемдесет и пет. Е, какво пък? Щеше да си е същата. Жена като Елинор Добс като нищо можеше да изкара и до сто.
— И така, какво те води в Бостън, Джо?
— Махоуни ме прати да ви нагледам и същевременно да измисля начин да накараме Калахан да спре да ви тормози. Но нямам представа как ще стане това.