— Е, благодаря ти, че се отби да ме видиш. Още по една бира? Мисля, че можем да отпразнуваме идването ти, като днес наруша лимита си и изпия две…
— Става, защо не? И през това време може да ми разкажете за Макнълти.
8
— Шон иска да очистим старата кранта — каза Рой Макнълти. — Не го е казал, но знам, че това иска.
— Да, така е — отвърна Рей.
Беше единайсет преди обед и двамата седяха в „Шамрок“ и пиеха кафе, подсилено с шот „Джеймисън“ за отскок. В бара нямаше клиенти. Дорийн Вон — едновременно барманка, управителка и наемателка — беше зад бара, зачетена в „Глоуб“. Тя беше ниска, но пълна жена, може би 90 килограма; ръцете й над лактите бяха по-дебели от бицепсите на братята. Косата й наподобяваше ръждивочервена тел за миене на съдове, а лицето й беше обсипано с едри кафяви лунички. В момента Дорийн им беше ядосана. Беше ги помолила да сменят кега с бира, понеже я болеше кръстът, но те й казаха да си го смени сама, защото били заети.
— Няма да го направя! — каза Рей. — Пречукаме ли я, ние ще сме заподозрени номер едно и номер две, а не искам да рискувам до живот в затвора, за да си сменя надписа на бара.
— Ставаше дума за доста повече от един надпис — каза Рой. — Но си е така. Някакви идеи?
— Не. Може би просто да отскочим до там с колата и да хвърлим по едно око. Все нещо ще ни дойде наум.
— Да, става. Ей, Дорийн — провикна се Рой към бара. — Ние излизаме за малко.
В отговор Дорийн му показа среден пръст.
Те отидоха до блока на Дилейни стрийт със стария си бял ван форд еконолайн. Имаха и едно много сладко червено като пожарна кола камаро; беше им излязло буквално без пари, понеже го бяха купили направо от човека, който го бе откраднал, но го пазеха за специални случаи. Да не бяха луди да ходят с него на строежа и да го цапат!
По пътя някакъв отворко по радиото започна да мели нещо за Брейди и „Пейтриътс“, как щели да размажат всичко живо по пътя си.
— Стига с тоя Брейди, той е свършен — каза Рой. — Скоро става на четирийсет и…
Възражението на Рой бе отправено към коментатора по радиото, но му отговори Рей:
— Свършен? Брейди? Ти като нищо си най-тъпият бял човек в Бостън! Брейди току-що спечели Супербоул и…
— Никакъв Супербоул не е печелил Брейди! Оня тъпанар, треньорът на „Сиатъл“, загуби, защото направи смяна без време! И слушай какво ти казвам, Брейди…
Двамата спориха за Том Брейди, докато стигнаха до сградата на Елинор. Когато влязоха във входа, видяха мършавия старец Спигълман да се катери по стълбите, стиснал в ръка торба с покупки.
— Ей! Какво носиш в торбата? — подвикна Рой.
Спигълман извърна глава; очите му бяха разширени от ужас, приличаше на притиснат в ъгъла плъх. С този остър нос физиономията му наистина беше на гризач. За миг Рей си помисли, че ще хукне нагоре по стълбите, за да избяга, но после Спигълман явно си даде сметка, че едва ходеше. С треперещ глас той отвърна:
— Лекарствата на съпругата ми, има белодробен емфизем.
Братята пристъпиха напред и застанаха заплашително надвесени над него; бедният Спигълман беше едва метър и шейсет.
— Откъде можем да сме сигурни, че не носиш някакви таблетки в тая торба? — попита Рой.
Спигълман го изгледа объркан.
— Ами точно това нося, нали ви казах? Лекарствата на съпругата ми.
— Нямам предвид такива таблетки, тъпако. А истински, амфетамини, екстази или нещо такова. Това тук е зона, свободна от дрога. Така пише на табелата отвън на улицата.
— Какво?! — успя само да каже Спигълман.
Рой се засмя.
— Хайде, движение. Махай се от очите ми. Само се шегувам, не разбираш ли от майтап?
Те проследиха с поглед Спигълман, докато се изкачваше по стълбите като охлюв, болен от артрит. Когато в един момент се извърна и видя, че братята са още долу, той се препъна и щеше да падне, ако не се държеше за парапета.
— Е, какво правим сега? — попита Рой.
Рей не отговори. Той продължаваше да гледа замислено Спигълман, който с мъка се изкачваше по стъпалата.
Демарко беше в кабинета на старши полицейски инспектор Франсис О’Рурк, началник на Охранителната полиция към Полицейското управление на Бостън. О’Рурк беше висок и строен мъж, малко под шейсет; с късо подстриганата прошарена коса и очила с телени рамки приличаше донякъде на учен. Вместо в костюм беше облечен в синята си униформа. На стената на самохвалството зад гърба му висяха снимки на младия О’Рурк като патрулиращ полицай; имаше и една, на която беше с каска и бронежилетка, екипиран като командос. В допълнение към дузината месингови плакети и рамкирани удостоверения, свидетелстващи за доблестната му служба на град Бостън, в кабинета имаше и стъклена витрина, вътре с нагънато американско знаме, по което бяха набучени всичките медали от военната му служба. Демарко забеляза, че сред тях е и „Пурпурно сърце“.