— А каква е връзката с Шон Калахан?
— Тук вече работата става леко мътна. Калахан е съученик с тия идиоти и доколкото знам, все още са приятели. Но той минава за примерен гражданин. Раздава пари за благотворителност, присъства на всички светски събития в Бостън, а по някаква негова си причина възлага на братята работа. Наема ги за къртене и извозване, но най-вече ги ползва за шофьори. Или, както сега, за домоуправители на сградата, в която живее Добс.
Той въздъхна.
— Не знам какво да ви кажа, Демарко, освен едно: внимавайте с братята. Те са опасни хора. От онези, които първо действат, а после мислят. Искам да кажа, че ядосате ли ги с нещо, могат да грабнат една дървена талпа и да ви пребият с нея, защото просто няма да им хрумне, че за убийство ще лежат до живот в затвора.
Демарко не знаеше със сигурност какво да прави по-нататък, но си каза, че няма да е зле да се посъветва с адвокат, специалист по вещно право. Макар самият той да се водеше юрист, познанията му в тази област можеха да се съберат в един напръстник. Или в половин.
Адвокатът, когото имаше предвид, се казваше Дули, беше негов състудент в правния факултет и понастоящем живееше в Бостън. От време на време, когато Демарко имаше път към града по поръчка на Махоуни, с Дули се виждаха на по една бира, понеже той харесваше компанията на Дули и жена му. Демарко измъкна телефона от джоба си, за да му се обади, но преди да бе успял да набере номера, апаратът звънна. Беше Елинор.
— Братята Макнълти са тук — каза тя, сякаш задъхана.
— Заяждат ли се с вас?
— Не, просто ходят из сградата. Когато ги питах какво правят, отвърнаха, че си вършели работата, проверявали дали всичко е наред.
— Така ли е?
— Да, засега. Има ток, топла вода. Климатикът обаче още е повреден и когато ги попитах за него, казаха, че щял да дойде човек да го погледне, но си личеше, че лъжат.
— А заплашваха ли ви?
— Не, но са намислили нещо. Обадих ти се, защото си казах, че може би ще искаш да поговориш с тях.
— Искам — отвърна Демарко. — Идвам веднага.
— Добре.
Заради строежите Демарко отново паркира на няколко преки от сградата на Елинор. Когато стигна до жилището й, той позвъни по телефона и я попита дали знае къде са братята в момента. Тя отговори, че не знае, но го посъветва да потърси в мазето, където се намирало цялото оборудване — електрическите табла, пещта за парното и така нататък.
Той заслиза по стълбите към мазето, като се придържаше с ръка за парапета, понеже нито една от лампите не работеше, а не искаше да си счупи врата. Откри братята в една стая, където в единия край имаше стар дървен тезгях с менгеме, а от куки на стената над него висяха всякакви дърводелски и шлосерски инструменти. Братята ядяха сандвичи и пиеха „Будвайзер“ и той чу единия от двамата да казва:
— Значи остава само да сложим нова крушка.
Демарко нямаше представа за какво говореха, но след време щеше да си припомни това простичко изречение.
В този момент те го видяха, застанал в рамката на вратата, и единият любезно го попита:
— Ти пък кой си, дявол те взел?
Демарко се усмихна.
— Казвам се Демарко. Дошъл съм просто да ви информирам, че ако продължавате да тормозите Елинор Добс, ще свършите в затвора.
Двамата се изправиха. Бяха по къси панталони, тесни бели тениски и маратонки. Демарко знаеше, че се казват Рой и Рей, но не и кой кой е. Забеляза, че на единия му липсваше парче от дясното ухо.
И двамата братя бяха с по няколко сантиметра по-ниски от него, но с набито телосложение и дълги мускулести ръце, които в този момент се свиваха в юмруци.
— Я повтори какво каза — обади се братът с двете цели уши.
А Демарко си помисли: ооо!
— Момчета, тук съм само за да ви предам едно съобщение. Работя за конгресмен Джон Махоуни, който ме прати да ви кажа, че е взел Елинор под свое покровителство. Току-що разговарях с главния инспектор в Полицейското управление на Бостън, той също я пази. Ще праща хората си да я наглеждат периодично, за да се убедят, че е добре. И ако вие я тормозите или заплашвате, ще се озовете в ареста.