— За какво? За това, че говорим с нея? — попита другият брат.
Демарко не му отговори, понеже, строго погледнато, човекът имаше право. Едва ли някой щеше да ги арестува без свидетели.
— Освен това съм наел адвокати, които търсят за какво да ви обвинят — продължи той. — Вас двамата лично, не Шон Калахан. Ще докажат пред съда, че със спирането на тока излагате наемателите в сградата на риск. Ако някой от тези хора почине от сърдечен удар, понеже навън е четирийсет градуса жега, а вие съзнателно сте повредили климатичната инсталация, влизате в затвора за убийство поради немарливост.
Демарко не бе наел никакви адвокати и нямаше представа как едно такова обвинение в убийство би издържало в съда, но си каза, че братята вероятно познават закона по-зле от него.
Очаквал бе след кратката му реч двамата да отрекат, че са вършили каквото и да било незаконно, но не такъв беше техният отговор. Вместо това този с двете здрави уши каза:
— Ще те пребием.
В този момент Демарко си каза, че е трябвало да послуша старши инспектор О’Рурк. Но беше твърде горд, за да се обърне и побегне. Огледа се за нещо, което би могъл да използва като оръжие; на тезгяха имаше два големи тръбни ключа, които щяха да му свършат работа, ако обаче успееше да се добере до тях. Проблемът беше, че двата дългоръки орангутана се намираха между него и тезгяха.
В този момент другият брат сложи ръка върху рамото на този, който го бе заплашил.
— Не тук, Рой.
Аха, значи Рей е този с отхапаното ухо — и в случая неговият спасител. След време Демарко щеше да си припомни и думите „не тук“.
После Рей Макнълти се обърна към него и каза:
— Но ако си мислиш, че костюмиран чиновник, който работи за някакъв си политик, може да ни уплаши, значи си сбъркал адреса.
След като си побъбри приятелски с братята, Демарко се качи по стълбите до апартамента на Елинор. Вътре беше като в пещ, макар че всички прозорци бяха отворени, а двата вентилатора работеха на пълни обороти. Елинор обаче беше в добро настроение и Демарко си каза, че вероятно нищо не можеше да го развали. Слушаше по радиото рок музика от седемдесетте и тъкмо бе изпекла бананов кекс за жената от долния етаж — онази с Алцхаймер. Той й каза за разговора долу, като премълча момента, в който се беше уплашил, че може да го пребият до смърт.
Елинор му предложи кафе, но той отказа. Демарко й обеща, че ще се съветва с адвокат дали не може да се направи нещо за Калахан. Елинор отвърна:
— Оценявам това, което правиш, но не вярвам, че един адвокат би могъл с нещо да ми помогне.
Тя излезе от апартамента заедно с него, завила прясно изпечения кекс в алуминиево фолио. Каза, че след като го занесе на госпожа Полански и после се отбие на долния етаж да нагледа семейство Спигълман, ще отиде на кино с климатик, за да гледа филм с Брад Пит. Брад, добави замечтано тя, е пич и половина.
Демарко излезе от сградата, спря се на тротоара и се обади на своя стар приятел Дули, за да му предложи да се видят на едно питие. Дули му предложи „Уорън“ в Чарлстън. Понастоящем той живееше в наскоро благоустроена зона, в луксозен апартамент, построен от предприемач като Шон Калахан, и ресторантът му се падаше наблизо.
Докато говореше с Дули, братята излязоха от входа на сградата и Рой насочи показалец към него, сякаш държеше пистолет — жест, който Демарко изтълкува като детинска заплаха: ще се видим пак с теб. Той им обърна гръб и точно когато минаваха покрай него, каза:
— Ясно. Осем часът в „Уорън“.
9
„Уорън“ се намираше в облицована с бели дъски триетажна сграда на Плезънт стрийт в Чарлстън. Основан през 1780 г., ресторантът вероятно беше най-старият в Масачузетс; сред клиентелата му фигурираха имена като Пол Ривиър и Джордж Вашингтон. Дървеният под до входа беше от широки трийсет сантиметра дъски, боядисани в черно или може би бяха почернели от човешките крака, минавали по тях повече от два века. Подът определено имаше вид, сякаш ботушите на Вашингтон бяха стъпвали по него.
На една от стените имаше маслена картина на стар военен кораб — „Конститюшън“, а на друга — портрет на Пол Ривиър, държащ в ръка метален чайник, вероятно негова собствена изработка. Зад бара от древни на вид, но полирани до блясък дъбови дъски голям плосък телевизор предаваше футболен мач. Демарко така и не можеше да проумее популярността на футбола като игра — някакви хора, тичащи час и половина по зелена ливада, често дори без да отбележат гол. Все си мислеше, че мачът би станал много по-забавен, ако намаляха броя на играчите в отбора до шест, за да може все пак да вкарат топката във вратата. Но пък повече хора на планетата обичаха футбол, отколкото бейзбол и баскетбол, взети заедно, така че какво разбираше той?