— Какви нарушения? — попита Демарко.
— Каквито можеш да си представиш — отвърна адвокатът. — В жилищата гъмжи от плъхове и хлебарки. Кухненските уреди не работят. Покривите текат. Електрическите инсталации не са правилно свързани и е истинско чудо, че някоя от сградите му не е изгоряла. А пък ако избухне пожар, хората не могат да си отворят прозорците, за да стигнат до аварийните стълбища. Както ти казах, за десет години той е получил стотици актове и толкова пъти са го влачили по съдилищата, че би трябвало да кръстят на негово име някоя от съдебните зали. И искаш ли да знаеш какво реално е направила общината срещу мизерника, за да си вземе бележка и да се поправи?
— Казвай — отвърна Демарко.
— Общо четирийсет хиляди долара наложени глоби. От които е платил не повече от десет процента, защото адвокатите му са успели да оспорят останалите. И нито ден в затвора. Така че, ако наистина си мислиш, че Елинор Добс може да създаде проблеми на Калахан, явно сънуваш.
— Мамка му.
— Да, за съжаление — продължи Дули. — От друга страна, в стари жилища като нейното обикновено няма достатъчно пространство за перални и сушилни машини вътре в апартамента. В стаите обикновено има не повече от два контакта, така че човек не може да си включи всички уреди, а кухните са толкова малки, че вътре не може да се събере и една миялна. Двамата с Ана определено не бихме желали да живеем на такова място, така че, ако хазяинът иска да привлече платежоспособни наематели, трябва да прави преустройства.
— О, боже! — обади се Ана. — Представяш ли си да ни се наложи да мием чинии на ръка…
Семейство Дули очевидно бяха доволни, че някой предприемач им бе построил луксозно жилище в Чарлстън, и малко се интересуваха къде са отишли хората, обитавали предишните сгради на това място. А що се отнася за такива като Елинор, които не можеха да си позволят техния стандарт…
— Какво да се прави, това е животът — заключи Дули.
Разговорът навлезе в обичайните празни приказки, шеги и закачки; Демарко и Дули си припомняха разни пикантни истории от студентските години, съответно доукрасени, както си му е редът. Демарко описа живота си във Вашингтон сред некадърни политици, като нарочно избягна да спомене какво точно работеше за Махоуни. На свой ред Дули, дискретно и без излишни хвалби, му даде да разбере, че адвокатската му практика вървяла повече от феноменално.
За Ана Дули се разбра, че работи в пиар агенция и нейната кариера е не по-малко страхотна от тази на съпруга й. Тя им разказа за някои от ВИП клиентите на фирмата си; беше интелигентна, остроумна и с мелодичен смях и Демарко отново се запита какво я бе накарало да се омъжи за Дули извън факта, че беше богат и с времето щеше да стане още по-богат. Не, каза си той, не съм справедлив. Дули беше свестен мъж и той, Демарко, просто му завиждаше.
В единайсет си казаха „довиждане“ и Демарко, с леко замаяна глава от всичката бира, която бе изпил, реши да се поразходи пеша, вместо да се качи веднага на колата си и да потегли за хотела. Надяваше се да поизтрезнее малко, преди да се впусне в нощния трафик по вечно задръстените улици на Бостън, които бяха предизвикателство дори за местните шофьори. Каза си, че може би е трябвало да вземе такси за срещата, но понеже плащаше за кола под наем, бе предпочел да я използва. Това беше още една от грешките му тази вечер.
Температурата бе спаднала до поносими стойности, може би 25 градуса, и по улиците на Чарлстън беше приятно за разходка, сякаш всички момичета наоколо се бяха наговорили да са все млади и хубави. След половин час обикаляне насам-натам и заглеждане по жените той реши да се насочи обратно към мястото, където бе оставил колата си.
Паркингът се намираше на брега на залива, в една отсечка на Конститюшън роуд само на три преки от ресторанта. Колите влизаха в него по рампа, но встрани имаше сива метална врата с надпис ВХОД ЗА ПЕШЕХОДЦИ. Демарко я отвори; зад вратата започваше друга бетонна рампа, вероятно за инвалидни колички, и той тръгна по нея. Вече не се виждаше откъм улицата, нито пък откъм долния етаж, ако някой в този момент паркираше там. Във всеки случай, не бе изминал и няколко крачки, когато чу зад гърба си шум, сякаш от подметка върху бетонния под. Не успя да се обърне.
Пред очите му се спусна мрак.
10
Демарко се събуди в спешното отделение на някаква болница, легнал върху носилка, в тясно пространство, затворено със завеси. Отзад на тила си имаше голяма болезнена цицина, сякаш някой го бе ударил с тухла по главата. Цялото лице го болеше така, сякаш го бяха налагали, а когато се опита да се обърне на една страна, ребрата му изпищяха да не мърда. Той се поколеба дали да не стане, но реши да не пробва. След няколко минути завесата се дръпна встрани и в процепа се появи тъмнокожа жена с очила и синя болнична престилка.