— А, отново сте буден — каза тя.
Отново? Той не помнеше да е бил буден преди. Тя се надвеси над него, провери пулса му, премери кръвното налягане и каза:
— Следете с поглед върха на пръста ми.
Тънкият й кафяв пръст премина няколко пъти напред-назад пред лицето му, за да провери дали мускулите, движещи очните ябълки, работеха нормално.
— Добре — каза тя. — Но трябва да минете на скенер.
— Къде съм? — попита той.
— В щатската многопрофилна болница. Аз съм доктор Бадури. Помните ли името си?
— Какво? — попита сепнато Демарко.
— Помните ли как се казвате?
— Да, Джо Демарко.
— А помните ли какво се случи?
— Не. Видях се с приятели в едно заведение на име „Уорън“, но после не знам.
— По всичко изглежда, че сте били нападнат. Група студенти са ви открили в безсъзнание и са били достатъчно любезни да повикат линейка. Имате сътресение на мозъка, което е притеснително по принцип. Освен това няколко пъти сте били ударен с юмрук или ритнат в лицето, но, за щастие, нараняванията не са сериозни.
— Ребрата също ме болят.
— Ще ви видим на скенер — каза лекарката.
На скенера се установи, че Демарко има леко спукване на черепа, но д-р Бадури му каза, че ще мине от само себе си и не си струва да се тревожи за това. Лесно й беше — нали черепът не беше неин! От рентгеновите снимки стана ясно, че има и две пукнати ребра, но както черепната фрактура, и те щели да се оправят с времето. После Демарко се видя в огледалото и констатира, че някой е използвал лицето му за боксова круша. На дясната си буза имаше голяма синина, а по ноздрите — спечена кръв. Докосна носа си с пръсти — болеше го, но не изглеждаше счупен. За щастие, всичките му зъби си бяха по местата.
Портфейлът му бе изчезнал, но телефонът и ключовете от колата все още бяха у него. Тогава Демарко се сети: беше влязъл в подземния паркинг, за да прибере колата под наем, и… по-нататък не помнеше нищо. Едно обаче беше очевидно: някой го бе ударил с нещо твърдо в тила и след това го бе пребил. Но понеже това бе станало в обществен паркинг в единайсет вечерта, извършителят бе имал време само за няколко яки ритника или юмручни удара, след което му бе отмъкнал портфейла и бе изчезнал.
И така, какво се бе случило? Някой крадец бе решил да го отърве от портфейла му и го бе последвал в подземния паркинг? Или може би това бяха братята Макнълти? Той си спомни, че братята бяха слезли по стъпалата точно когато казваше на Дули, че ще се видят в „Уорън“ в осем вечерта. Може би Макнълти бяха отишли в ресторанта, от там го бяха проследили до паркинга и го бяха пребили до безсъзнание? Но защо?
Имаше два възможни отговора на този въпрос. А: това беше стратегически ход от тяхна страна. Те не искаха Демарко да се навърта наоколо и да пази Елинор Добс, а присъствието му щеше да попречи на намеренията им да я изхвърлят от жилището й. Или Б — отговорът, който повече му харесваше: в побоя, който му бяха нанесли, нямаше нищо стратегическо. Братята Макнълти бяха решили да му наместят кокалите, защото ги бе заплашвал и ядосал, а те бяха идиоти и побойници.
Той позвъни на Дули, понеже не се сещаше на кого да се обади, и му разказа за случилото се.
— Боже мой! — беше реакцията на Дули.
Двамата със съпругата му дойдоха до спешното отделение, откараха го с колата си до хотела и му заеха петстотин долара, тъй като бе останал без пари и кредитни карти. Дули му бе нужен за още една услуга — да убеди хотелския служител, че пребитият нещастник, застанал пред него по тениска на големи кървави петна, всъщност е гост на хотела, въпреки че нямаше пари, документ за самоличност, а бе изгубил и магнитната карта от вратата на стаята си заедно с портфейла. Първото нещо, което Демарко направи, след като влезе в стаята, бе да позвъни на хората от „Виза“, за да анулира кредитната си карта и да поръча нова, която да му бъде доставена по куриер в хотела. След това си взе горещ продължителен душ и се строполи без сили в леглото.