На следващата сутрин, с пулсиращ череп и пронизваща болка в ребрата, той позвъни на Махоуни и му разказа за случилото се. Реакцията на Махоуни беше горе-долу такава, каквато бе очаквал.
— Това мръсно копеле Калахан.
— Не съм убеден, че той има нещо общо със станалото — каза Демарко.
— Разбира се, че има. Тия типове работят за него. Той носи отговорност.
Махоуни беше гневен, че Демарко е бил нападнат, и се безпокоеше за здравето на своя верен служител, но имаше и още нещо. Демарко бе гледал филма „Гладиатор“ — онзи с Ръсел Кроу, където римският император Марк Аврелий изпраща емисар да преговаря с някакво варварско племе — и варварите му връщат емисаря, вързан за коня си, без глава. Такава беше и ситуацията на неговия шеф: той, император Махоуни, бе изпратил своя емисар в Бостън, а Калахан се бе опитал да му го върне обезглавен. Постъпката беше лична обида за Махоуни, а главата на Демарко оставаше на втори план.
След като разговаря с Махоуни, Демарко позвъни на Ема. Тя си помисли, че я търси заради „Пурпурното сърце“ на Симс, и веднага каза:
— Вчера ми се обади една приятелка от Пентагона и…
— На мен пък снощи едва не ми разбиха главата — прекъсна я Демарко.
— Какво?!
— Нищо ми няма — успокои я той и й разказа всичко.
— Идвам с първия полет.
— Не, недей, не ти се обаждам за това — каза бързо Демарко. — Искам само да отидеш до вкъщи, да ми вземеш паспорта и да ми го изпратиш по „ФедЕкс“, за да мога да се кача на самолета, когато стане време да си тръгвам от тук. Също и чековата ми книжка, за да изтегля малко пари.
Ема знаеше къде държи резервен ключ от апартамента си; знаеше и кода на алармата.
— Добре — отвърна тя. — Но ако имаш нужда от помощ… Повръща ми се от такива като Калахан, а онази възрастна жена ми е симпатична, макар и да не съм я виждала.
Демарко си каза, че Калахан и братята Макнълти трябва да благодарят на звездите, че не поиска от Ема да му се притече на помощ в Бостън.
— Между другото, какво научи за Симс? — попита я той, макар че за момента Симс не му беше приоритет и в сегашното му състояние отговорът й не го интересуваше особено.
— Няма никакви документни доказателства, че е получил „Пурпурно сърце“ — отговори Ема. — От което не следва непременно, че не е получил, но в морската пехота документите се водят по-добре, отколкото в останалите родове войски. Мога да помоля моята приятелка да порови още, да види дали има протокол за връчване на медала или писмо с препоръка от тогавашния му командващ офицер, но за целта ще трябва да говори с доста хора.
— А Махоуни не би желал това — каза Демарко.
— Знам. Ето защо търся други начини да се добера до информация.
— Супер — каза Демарко, който не искаше да губи повече време на тази тема.
Както го болеше главата, той се запита дали и на него не му се полага „Пурпурно сърце“.
— Джо, ако имаш нужда от нещо, кажи!
— Нямам. Всичко е под контрол.
Нищо не беше под контрол, но единственото му желание в този момент бе да се свие на топка в леглото и да заспи. След около час го събуди позвъняването на Ана Дули, която държеше да знае как се чувства.
— Нищо ми няма — излъга той, за да не прозвучи като някой хленчещ слабак.
— Е, ако имаш нужда от повдигане на духа или нещо друго, звънни.
Повдигане на духа или нещо друго? Вероятно тя нямаше предвид първото, което му хрумна, но начинът, по който го каза, оставяше твърде широко поле за интерпретация. Във всеки случай, физическото му състояние не позволяваше повдигане на друго освен на духа му. Той се обърна и заспа.
По обед реши, че е гладен, но не се решаваше да излезе от хотелската стая. Главата го болеше, макар и не толкова, колкото при първото му събуждане, а докато обличаше тениската си, ребрата му изпротестираха, но поне можеше да ходи нормално. Проблемът беше във външния му вид — дясната половина от лицето му бе отекла и оцветена в различни нюанси на синьо и лилаво. Не желаеше да се излага на любопитно-скандализирани погледи в ресторанта на хотела, но умираше от глад и не му се седеше повече в стаята.
Поиска маса за един и жената любезно се направи, че не вижда лицето му, докато го упътваше към най-задната част на ресторанта, за да не плаши останалите им клиенти. Демарко си поръча кола и чийзбургер, благодарен, че още има зъби.
Докато обядваше, той си мислеше за две неща. Първото беше как да си отмъсти на братята. Нямаше смисъл да намесва полицията, понеже дори не бе видял нападателя си и не можеше да докаже, че са били те. Но все щеше да намери някакъв начин да си го върне на тия двама кръвожадни нещастници. Ако можеше да ги раздели, за да се справи с тях поотделно, той щеше да ги пребие така, както те го бяха пребили.