— Фланъри.
Под компютърните изображения на завършената сграда и на отделни апартаменти бяха изредени имената на архитектурното ателие и на монтажната фирма, отговарящи за проекта, както и името на общия изпълнител — „Фланъри Констръкшън“.
— Фланъри е абсолютен мърляч — обясни Бойър. — Той е от онези, които претупват всичко, което може да бъде претупано. И вероятно това е било причината Калахан да го наеме.
Бойър погледна основите на новия жилищен комплекс, после закрачи към четирите триетажни сгради, които очакваха реда си да бъдат съборени. Но преди да стигнат до тях, Бойър отново се спря, този път пред половин дузина контейнери за строителни отпадъци, в които бяха изсипани останките от вече съборените сгради. Посочи с пръст парче стоманена тръба на земята до единия от контейнерите. По тръбата имаше полепнала някаква белезникава материя.
— Азбест — каза той. — Вероятно това е тръба за парно отопление, измъкната от една от сградите, които вече са разрушили. Много от тях са строени преди Втората световна война, а по онова време са използвали азбест за изолация както по тръбите, така и в кухините на стените. Линолеумът и плочките за подови настилки също са съдържали азбест. Днес той се отстранява, като сградата практически се херметизира отвън, работниците влизат със скафандри и противогази, материалът се изхвърля в депо за опасни отпадъци, има и цял куп други мерки, за да се гарантира, че работниците няма да вдишат тая гадост.
Той поклати глава.
— Готов съм да се обзаложа на каквото кажете, че Фланъри е пратил хората си в сградата през нощта, когато е по-малко вероятно да дойдат инспектори, и те са сваляли инсталациите без каквито и да било предпазни средства, най-много с по някоя хартиена маска на носа и устата. По закон Фланъри трябва да има протоколи, в които да пише как е извършил демонтажа и как е изхвърлил опасното вещество, а доколкото го познавам, ги няма. Неправилното боравене с азбест обаче води до закриване на обекти.
— Ето това исках да чуя! — възкликна Демарко.
— Хайде да отидем да хвърлим едно око на триетажните блокове. Аз съм израснал в подобна сграда в Южен Бостън. Квартала от детството ми отдавна вече го няма, разбира се.
От трите тесни триетажни сгради бе останала само по една празна черупка, голи стени, в които нямаше нищо. Бойър посочи с пръст една от стените.
— Бас държа, че това е оловна боя. Тя е като азбеста. Има си правила за свалянето и изхвърлянето й.
Той се спря рязко.
— Охо! Я погледнете! Виждате ли почвата около тази дупка в земята, колко черна и мазна изглежда? — Бойър коленичи, взе щипка пръст, разтри я между пръстите си и я помириса. — Тук е имало подземен резервоар за мазут и те са го изтръгнали от земята. Само че резервоарът е протекъл и сега почвата е замърсена. Нямат право просто да я затрупат отгоре и да я оставят на място, както си е. Това вече се води опасен отпадък. Цялата почва наоколо трябва да се изследва за замърсяване и замърсеното да се извози и изхвърли на безопасно място. Което струва пари.
— Страхотно! — каза Демарко.
— Вече разполагам с достатъчно, за да му вгорча живота. И знам точно на кого да се обадя. Познавам една млада жена, която работи в Службата по околната среда на щата Масачузетс. Когато надуши нещо такова, тя е истинска вълчица, особено ако става въпрос за азбест. Баща й е починал от мезотелиом.
Двамата крачеха обратно към мястото, където Бойър бе паркирал пикапа си, Демарко носеше в ръка бялата каска, когато телефонът му иззвъня.
Непознат номер.
— Ало — каза той.
— Тук е старши инспектор О’Рурк. Елинор Добс е в болница.
12
Елинор бе приета в щатската многопрофилна болница — същата, в която бяха закарали и Демарко след побоя. В стаята й имаше още една жена, която беше на командно дишане, ако можеше да се съди по всичките тръби, които влизаха и излизаха от тялото й. Дясната ръка на Елинор беше в гипс, над лявото й око имаше превръзка. Не изглеждаше заспала, но очите й бяха затворени и тихо стенеше, сякаш изпитваше силна болка. В голямото болнично легло тялото й изглеждаше още по-дребно.
Демарко пристъпи към нея, докосна я леко по рамото и каза:
— Елинор.
Очите й бавно се отвориха.
— Кой сте вие?
О, боже!
Демарко излезе от стаята й и се върне при гишето на дежурната сестра.
— Искам да разговарям с лекуващия лекар на госпожа Добс.