Лекуващият лекар се оказа жена. Доктор Уебстър имаше вид, сякаш още следваше в колежа или може би дори ходеше на училище. На ръст беше приблизително колкото Елинор. Имаше късо подстригана руса коса, ясни зелени очи и чип нос. При цялата й миловидност си личеше, че е умна.
— Имате ли представа какво се е случило с нея? — попита Демарко.
— Екипът на „Бърза помощ“, който я докара, каза, че паднала по стълбите — отвърна д-р Уебстър. — Има счупена ръка. Лявата й лакътна кост е пукната, което само по себе си не е проблем, ще се възстанови напълно. Но при падането тя си е ударила силно главата и има субдурален хематом. Може да се наложи операция за изпускане на налягането, но искам да изчакаме малко, за да видим дали отокът няма да се разнесе от само себе си. Проблемът е във възрастта й. Млад човек със същата травма вероятно би се оправил до две седмици и без хирургическа или друг вид интервенция. Но при възрастните е различно. С остаряването вените в мозъка стават по-крехки, а и самият мозък леко започва да се свива, освобождавайки повече пространство в черепната кухина, в което да се разпространява хематомът.
— Тя не ме позна — каза Демарко. — До вчера умът й режеше като бръснач. Паметта й си беше напълно в ред.
— Това е още един симптом на субдуралните хематоми при възрастните: обърканост и загуба на памет, както при страдащите от деменция.
— Ще се оправи ли?
— Не знам. Съжалявам. Много бих желала да ви кажа, че ще се възстанови напълно, но това може и да не стане заради възрастта й. Ще я задържим тук още два-три дни, за да я наблюдаваме и за други вътрешни кръвоизливи, може би ще се подобри. А може би не. Засега мога да ви кажа само, че ще направим всичко по силите си, но вие се молете за нея.
Демарко не вярваше особено в силата на молитвите.
Затова пък вярваше в силата на отмъщението.
Когато Демарко влезе в кабинета на О’Рурк, първите думи на инспектора, след като видя лицето му, бяха:
— Боже! Какво се е случило с вас?
Отокът върху дясната буза на Демарко бе спаднал, но кожата под окото му преливаше в лилаво, синьо и черно. Той разказа накратко за нападението в подземния паркинг.
— Съобщихте ли в полицията?
— Не.
— Но смятате, че е работа на Макнълти?
— Знам, че са те, но не мога да го докажа. А и случилото се с мен не е важно в момента. Някой от хората ви разследва ли инцидента с Елинор? Нито за миг не вярвам, че е злополука.
— Успокойте се. Да, изпратил съм човек. При нормални обстоятелства не бих смятал това за умишлено престъпление, но предвид случващото се в последно време с госпожа Добс, а също и интереса по случая от страна на конгресмен Махоуни…
— Мога ли да говоря с разследващия полицай?
О’Рурк се поколеба, после каза:
— Разбира се.
Полицай Фицджералд отдавна бе минал петдесетте. Вероятно наближаваше възрастта за пенсия и тежеше поне с двайсет и пет килограма повече, отколкото бе здравословно за човек с неговия ръст. Облечен беше с бяла риза, отпред с оранжево петно, за което Демарко предположи, че е сос за спагети, измачкан сив панталон и черни ботуши до глезените, каквито вероятно бе носил и като патрулен полицай преди трийсетина години. Значката му беше закачена отпред на колана, но едва се виждаше изпод надвисналото шкембе; на десния си хълбок в кожен кобур носеше револвер с къса цев.
— И така, какво според вас е станало?
Фицджералд вдигна рамене.
— Мисля, че тя се е спънала на най-горното стъпало и е паднала.
— Глупости. Искам да огледам мястото на престъплението.
— Престъпление?
— Именно. Това не е злополука. Елинор Добс беше в по-добра форма от вас, Фиц, далеч по-добра. Стегната и пъргава като жена, наполовина на годините й. Освен това със сигурност е слизала внимателно, защото всички крушки по стълбището бяха изгорели. Когато аз слизах по стълбите, се държах за парапета, толкова беше тъмно. Тя със сигурност е правила същото.
— Крушките светеха — каза Фицджералд. — Поне докато аз бях там.
— Какво?
— Но шефът казва, че сте важна клечка, затова, ако искате да отидем до там да огледате, хайде, да вървим.
Фицджералд се оказа прав — лампата на стълбището светеше. Във фасонката беше завинтена стоватова крушка. Последния път, когато Демарко се бе изкачвал по тези стъпала, я нямаше.