— Не ви ли се струва необичайно — попита Демарко, — че въпросният клошар не си купува пиене от нито един от кварталните магазини? Вижте в списъка на арестите му къде най-често е бил задържан.
— В имейла не пише. Това е само резюме.
— Ами тогава се обадете на човека, който изготви резюмето, и го питайте!
След малко Фицджералд обяви:
— В почти всички случаи са го прибирали в Ривиър.
— Тъкмо там, където братята Макнълти имат бар — заяви Демарко. — Дявол да го вземе, тия идиоти се познават с нашия човек.
Той помълча известно време, после продължи:
— Искам да разпратите снимката на Кениън до всички патрулни полицаи в Бостън и Ривиър.
— Май се шегувате — отвърна Фицджералд. — Искам да кажа, разбирам, че сте бесен заради станалото с жената, и мен също ме е яд. Но изкарахте тоя Кениън по-страшен от атентаторите на маратона!
— Имам ли вид на човек, който се шегува, Фицджералд? — сопна се Демарко.
Фицджералд понечи да възрази, но осъзна колко е важно да угодят на конгресмен Махоуни. С три-четири телефонни разговора той предаде по веригата нареждането на Демарко, а докато слушаше, Демарко долови, че хората отсреща до един реагираха с вариации на тема „Шегувате ли се?“.
Доволен, че полицията вече е по следите на Кениън — за когото Демарко не изпитваше и капка съмнение, че е съучастник в опита за убийство на Елинор Добс, — той каза на Фицджералд:
— Хайде сега да навестим братята Макнълти.
След час — Фицджералд бе помолил да спрат в „Макдоналдс“, преди да умре от глад — те паркираха в близост до бар в Ривиър на име „Шамрок“.
Докато крачеха натам, Демарко каза:
— Трябва да внимаваме с тия хора. Може би трябва да повикате подкрепления.
— Подкрепления? Благодаря, но няма нужда.
Тогава Демарко си помисли, че Фицджералд едва ли бе прекарал целия си живот като дебело ченге, чакащо пенсия. Всъщност в този момент той не би се учудил, ако Фицджералд извадеше от задния си джоб сгъваема палка и на всичко отгоре знаеше как се ползва.
Барът беше ужасен, което си личеше още отвън. Беше полутъмен, с вехта мебелировка и вонеше на разлята бира. На една от стените имаше дъска за дартс; мазилката около нея бе надупчена като от сипаница от стреличките, хвърлени от пияни играчи. Над бара имаше портрет в рамка на Лари Бърд, целият оплют от мухи.
Зад бара се подпираше на лакти ниска тантуреста жена със ситно къдрава рижа коса и бицепси като на хамалин и четеше книга. Единственият клиент беше небръснат стар пияница, който като че ли си беше забравил вкъщи изкуствените зъби. Братята бяха седнали на една от масите, а между тях имаше бутилка „Джеймисън“. Гледаха шоуто на Джери Спрингър по телевизора над бара. Две едри жени крещяха на някакъв мършав, покрит с татуировки полуидиот, обвинявайки го, че е изневерил и на двете. Полуидиотът изглеждаше напълно доволен от себе си.
Щом братята видяха Демарко, те се усмихнаха. Рей, онзи с отхапаното ухо, каза:
— Ей, какво ти е? Май някой добре те е подредил.
На Демарко му причерня. Стисна юмруци и тръгна към масата, но пое дълбоко въздух и се спря. Не беше в достатъчно добра форма за бой, а както не му вървеше и в присъствието на Фицджералд като свидетел, щеше да си изпроси един арест за нападение.
— Къде бяхте снощи, глупаци? — попита той.
— Защо? — отвърна Рей.
— И внимавай с приказките — добави Рой.
— Не ви пита той — намеси се Фицджералд. — Аз съм Майк Фицджералд от Бостънското полицейско управление и аз задавам въпросите тук. И така, къде бяхте снощи?
Елинор обикновено ставаше рано и бе открита от Кениън в седем и трийсет сутринта — една подробност, която също не даваше покой на Демарко: клошар, който да е буден по това време. Следователно телта можеше да е поставена само предишната вечер. Той си каза също, че който и да я беше поставил — дали братята или Кениън, — не се бе притеснявал, че може да срещне някого по стълбите толкова късно вечерта. Госпожа Полански — старицата с деменция — не излизаше никога от апартамента си; Гудман — онзи с агорафобията — също не излизаше от своя; госпожа Спигълман беше инвалид, а страхливецът господин Спигълман едва ли би се решил да подаде носа си навън по тъмно. Капанът беше заложен за Елинор, понеже братята знаеха, че тя излиза първа от къщи сутрин.
— Нямаме какво да крием — каза Рей на Фицджералд. — Бяхме тук, в бара, от… от колко? От пет! Та чак до… до колко, Рой? — Той погледна към брат си. — Десет?