— Да — потвърди Рой. — Там някъде. Мачът на „Сокс“ почти свършваше, но те бяха много назад по точки и тръгнахме преди края.
— И какво правихте след това? — попита Фицджералд.
— Заведохме две мацки у дома.
— Имахте среща? — възкликна Демарко, показвайки колко невероятно му се струваше, че жена би имала нещо общо с тях.
Рей се изсмя.
— Плащаме си, имаме среща. — Той измъкна портфейла си и подаде на Фицджералд визитка. Полицаят я показа на Демарко. На визитката пишеше „Компаньонки ЕЛИТ“. — Двете мацки се казваха Кристъл и Тери — добави той.
— Не, беше Шери — поправи го Рой.
— Така де, Шери. Можеш да им се обадиш, прекараха цяла нощ при нас, тръгнаха си в осем сутринта.
— Това ли ви е алибито? — попита Демарко. — Проститутки?
— Не ни трябва алиби — каза Рей. — Нищо не сме направили.
— А защо не се поинтересува за причината да ви задаваме въпроси?
Двамата едновременно вдигнаха рамене.
— Казахме си, че просто искате да ни тормозите — отговори Рей. — Е, защо питате?
— Защото тази сутрин някой се е опитал да убие Елинор Добс. Някой е опънал жица през площадката на третия етаж, тя се е спънала и е паднала по стълбите. Има сътресение на мозъка и счупена ръка. Помислих си, че или вие двамата, нещастници, сте го направили, или сте платили на някого.
Рой скочи.
— Казах ти да внимаваш с приказките.
Фицджералд сложи ръка върху дръжката на револвера и каза:
— Сядай. Веднага.
Рой се подчини, но си личеше, че кипи отвътре. Демарко си каза — всъщност надяваше се, — че той ще му се нахвърли.
— Откъде познавате Грег Кениън?
— Кой? — отвърнаха двамата едновременно.
Демарко погледна барманката, която подслушваше иззад бара и попиваше всяка дума.
— Как се казва тя? — попита той Рей.
— Дорийн. Защо?
Демарко отиде при нея и попита:
— Тук ли бяхте снощи, Дорийн?
Тя го изгледа намръщено; приличаше на луничав питбул.
— Да.
— А братята Макнълти бяха ли тук през цялото време?
— Били са, където казват, че са били.
Демарко разбираше, че само си губи времето. Такива като Дорийн поставяха на първо място лоялността към приятелите си. Освен това като собственици на бара братята й бяха и работодатели. Въпреки това той пробва отново:
— Чух ги какво казват. Но искам да чуя и вас. И така, бяха ли тук снощи и до колко часа?
Дорийн беше кръстосала ръце върху огромните си гърди и го гледаше втренчено.
— Те спънаха една възрастна жена, за да се пребие по стълбите — каза Демарко. — Опитаха се да я убият. — Дорийн дори не мигна. — Ако тя умре и ако вие ги прикривате, отивате на съд като съучастник.
— Ако няма да поръчваш нещо — отговори Дорийн, — махай се.
— Тези смотаняци са го направили — каза Демарко, докато двамата с Фицджералд пътуваха с колата обратно за Бостън. — Сто процента съм сигурен.
— Да, възможно е — отвърна Фицджералд.
— Трябва да откриете Кениън! Ако успеете, ще го накараме да проговори.
— Залагам пенсията си — каза Фицджералд, — че Кениън отдавна е офейкал от тук. Но за едно мисля, че сте прав: братята са замесени. За нищо на света обаче не можем да го докажем.
Демарко се отби отново в болницата, за да види Елинор. Когато влезе в стаята й, я завари да яде портокалово желе с парченца ананас; от устата й капеше храна по пижамата.
— Елинор — каза тихо Демарко, — как я караш?
— Пит? Какво правиш тук? Защо не си на работа? Господи. Пит беше починалият й съпруг. Демарко намери д-р Уебстър и попита:
— Как е тя?
Уебстър поклати глава.
— Физически е добре. Оправя се. Но умствено…
— Да, видях. Отново не ме позна.
— Знаете ли дали има роднини?
— Знам, че е била омъжена, но съпругът й е починал. Не е споменавала деца или други близки. Но познавам един човек, който заема доста висок държавен пост. Ще му звънна да видя дали не може да издири най-близките й роднини.
— Добре. Тя има нужда от някой да се грижи за нея.
Демарко не се обади на човека, заемащ висок държавен пост. Вместо това звънна на Маги Долан и й каза да нареди на стажантите да издирят всички живи роднини на Елинор, ако има такива.