Той взе такси за адреса на Кастро. Шофьорът — като всички мексиканци, които бе срещнал до момента — говореше английски. Хавиер живееше на улица, която се наричаше „Реторно де Хулиета“; къщите в квартала бяха големи и луксозни на вид. Що се отнася до резиденцията на Кастро, от таксито Демарко виждаше само триметровия зид с бяла мазилка, увенчан с вечно цъфтяща бугенвилея, широката близо четири метра порта от ковано желязо и алеята за коли, която се губеше сред дърветата.
Той каза на шофьора да го чака и пристъпи към интеркома, вграден в зида до портата. Натисна бутона и докато чакаше някой да му отговори, забеляза охранителната камера, която го наблюдаваше отвисоко със стъкленото си око. После видя още поне две подобни камери, скрити сред разклоненията на бугенвилеята. Малко по-късно човешки глас каза нещо на испански.
— Идвам да се срещна с господин Кастро — каза Демарко.
— Кой сте вие?
— Казвам се Демарко и съм тук от името на конгресмен Джон Махоуни.
След продължителна пауза гласът отново се обади:
— Сеньор Кастро не е тук в момента.
Демарко бе очаквал такова развитие на нещата. Той бръкна в джоба си и вдигна пред камерата малък хартиен плик.
— Имам бележка за него. Бихте ли се погрижили да я получи?
Последва нова продължителна пауза, после гласът каза:
— Изчакайте там.
След малко по алеята за коли се зададе чернокос мъж с риза на цветя и джинси. Беше около четирийсетгодишен и изглеждаше в отлична физическа форма. Отпред в колана му беше затъкнат пистолет, който мъжът изобщо не си даваше труда да прикрива.
Демарко му подаде плика между решетките на портата и каза:
— Телефонният ми номер е написан върху бележката.
Мъжът — Демарко си помисли, че сигурно е от охраната — не отговори. Просто взе плика, обърна се и закрачи обратно по алеята.
Демарко каза на шофьора да го откара обратно в „Мариот“. Единственото, което му оставаше, бе да чака обаждане от Кастро. Върху бележката бе написал: „Господин Кастро, аз представлявам Джон Махоуни, член на Конгреса на Съединените щати. Бих искал да обсъдим проекта «Дилейни Скуеър» в Бостън. Конгресмен Махоуни няма никакво желание да ви причинява правни или финансови проблеми, но във връзка с господин Калахан има едно нещо, което трябва да се разреши. Във ваш интерес е да не разговаряте с господин Калахан, преди да сте говорили с мен. Моля да ми се обадите в първия удобен за вас момент, макар въпросът да не търпи отлагане“. Отдолу се бе подписал с името си: Джоузеф Демарко, и бе написал номера на мобилния си телефон.
Наближаваше пет следобед, когато Демарко се прибра в „Мариот“. Нямаше представа дали Кастро ще му се обади тази вечер — или изобщо, — но реши да се навърта около хотела, за да си вземе лесно такси, ако се наложи. Освен това вътре поне щеше да бъде в безопасност. Не че бе казал на охранителя къде е отседнал, но реши да не рискува.
Както бе уверил Махоуни, той не смяташе Кастро за толкова глупав, че да навреди на човек, работещ за член на Конгреса. В същото време не му беше трудно да си представи как, докато си ходи по улицата, пред него спира кола, някакъв тип му навира пистолет в лицето и му казва да се качи. И после, на другата сутрин, трупът му е намерен с липсващ портфейл в някой квартал, известен с уличните си нападения, след което от американското посолство си казват, че от непредпазливост е навлязъл в части на града, където не е имал работа. Или пък може би трупът му изобщо нямаше да бъде открит. Демарко си каза, че може би развива параноя — но понякога параноята не е чак толкова лошо нещо.
Той отиде в бара встрани от главното фоайе и си поръча маргарита вместо обичайното мартини. Когато си в Рим, прави като римляните. Барът беше почти празен, ако не се брояха две високи стройни блондинки, които разговаряха на немски помежду си, и съпружеска двойка американци в напреднала възраст, които по акцента бяха някъде от дълбокия Юг. Той провери телефона си за силата на сигнала — всичко беше наред, четири от петте кръгчета бяха осветени. Докато отпиваше от питието си и се питаше какво ще прави, ако Кастро откаже да се срещне с него, двама мъже — и двамата руси, високи и красиви — се приближиха към масата на двете германки. Четиримата си тръгнаха заедно от бара; бяха забележителна групичка, която му напомни за Хитлерюгенд. Малко след това си тръгна и възрастната двойка американци; Демарко остана насаме с бармана, който мълчеше.