— Има и друго решение — каза Демарко и това бе решението, което определено му харесваше. — Просто Калахан да се оттегли от „Дилейни Скуеър“.
— Да се откаже? — попита Кастро.
— Да. Калахан притежава фирма, която управлява проектите му. Подава оставка като директор и заместникът му довършва „Дилейни Скуеър“ вместо него.
— Но за какво му е на Шон да се отказва?
Хайде де, Хавиер! Направи му предложение, на което да не може да откаже. Опри му пистолет в главата, по дяволите!
— Това оставям на вас, сеньор Кастро. Но съм сигурен, че ще намерите начин.
— А ако не направя това, което искате?
Демарко поклати глава, сякаш да покаже колко му беше неприятно да съобщава лоши новини.
— В такъв случай боя се, че може да си навлечете сериозни проблеми. Както несъмнено знаете, правителството на Съединените щати притежава някои извънредни правомощия, като например да замразява активи и изземва собственост на престъпни или терористични организации. Така че, ако решите да не отстраните Калахан от „Дилейни Скуеър“, конгресмен Махоуни ще приведе в действие лостовете на американското правораздаване. Ще се сформира работна група от Министерството на финансите, Министерството на правосъдието и Агенцията за борба с наркотиците и когато приключат с вас, допускам, че ще сте значително по-беден от сега.
Той повдигна рамене и продължи:
— Всичко зависи от вас. На конгресмен Махоуни му е все едно с какво се занимавате или не се занимавате, стига Шон Калахан да не спечели и цент от онова, което причини на Елинор Добс.
Докато разговаряха, Демарко наблюдаваше лицето на Кастро и когато спомена за изземване на активи, видя как в очите му проблеснаха ледени кристали, а изражението му стана хищно и жестоко. Демарко вече не разговаряше с онзи благ господин на средна възраст, който обичаше да си пие питието с политици и кинозвезди. А с човек, свикнал да убива всеки, който му се изпречеше на пътя.
— Преди да кажете каквото и да било, позволете да ви обясня нещо. Конгресмен Махоуни не се интересува от вас. Освен това той знае, че вече не се занимавате с някогашния си бизнес, и няма нищо против да влагате парите си в американски предприятия. Виждате ли, всичко опира до его. Джон Махоуни получи удар по егото си, когато Шон Калахан му показа неуважение и отказа да остави Елинор Добс на мира. После Калахан позволи на собственото си его да го надвие, въобразявайки си, че човек с неговите пари няма защо да скланя глава пред волята на Махоуни.
Демарко поклати глава и продължи:
— И така, сеньор, гледайте вашето его да не ви докара съдебни и финансови проблеми, от които нямате нужда. Попитах един федерален агент какво мисли за вас и той ми каза, че сте човек с аналитичен ум. Човек, който мисли, преди да действа. Бих ви посъветвал да използвате ума си, сега е моментът. Ако „Дилейни Скуеър“ бъде завършен и вие реализирате добра възвръщаемост на инвестициите си, Джон Махоуни няма да има нищо против. Той иска единствено Шон Калахан да си плати за онова, което причини на Елинор Добс.
Демарко стана.
— А сега, с ваше позволение, си тръгвам. Защо не помислите върху това, което ви казах, и не ми кажете как смятате да постъпите? И то скоро. Утре пътувам обратно за Вашингтон.
Кастро го фиксира с тъмните си очи, както му се стори, цяла вечност, после изстреля като картечница на испански няколко бързи команди до бодигардовете си.
Демарко последва двамата мъже към черния джип, който ги бе докарал до тук. Когато единият му отвори вратата, той, без да му мисли, се качи и седна отпред до шофьора. Другият бодигард зае седалката зад него и въображението на Демарко отново започна да рисува кошмари: представяше си как мъжът премята една гарота около шията му, как той рита с крака отпред, ритниците му избиват предното стъкло и накрая притихва, удушен. Или може би човекът зад него просто щеше да извади пистолет и да го застреля в тила. Това завръщане в „Мариот“ беше най-дългото пътуване в живота му.
Когато спряха да слезе пред хотела — той едва по-късно се сети, че нито веднъж не го попитаха къде е отседнал — Демарко се запъти право към бара.