25
След като Демарко си тръгна, Хавиер Кастро затвори очи и няколко пъти пое дълбоко дъх, за да се успокои. Като млад мъж, едва навлизащ в избраното поприще, той се отличаваше с буен нрав и при всяка заплаха или намек за неуважение налиташе на бой или дори по-лошо. Ако Демарко го бе заплашил по същия начин, когато Кастро беше на осемнайсет години, щеше да извади пистолет и да го застреля, без да му мигне окото. За късмет на американеца, тези навици бяха останали далече в миналото и той се бе научил да се владее. Нещо повече — бе стигнал до заключението, че насилието е средство, което трябва да се използва единствено за постигане на конкретна цел, а не за лично удоволствие.
Той си наля още една чаша вино и заобмисля възможните си ходове.
Онова, което лакеят на Махоуни не разбираше, бе, че той, Кастро, не беше единственият инвеститор в „Дилейни Скуеър“. Демарко не заплашваше само него, думите му засягаха редица твърде сериозни хора.
Когато се запозна с Шон Калахан и втората му съпруга в Лос Кабос, Кастро вече бе започнал да се оттегля от картела и постепенно го прехвърляше на братовчед си Пауло. Не му бяха нужни повече пари от дрога, не желаеше да поема и рисковете, свързани с този вид търговия. Той нямаше намерение вечно да бъде обект на преследване от американската и мексиканската полиция, нито мишена на конкуренцията от другите картели или пък на някой по-амбициозен свой подчинен — като лудия Пауло. Натрупал беше повече пари, отколкото бе в състояние да похарчи до края на живота си; щяха да останат и за поколения напред.
И така, по времето, когато срещна Калахан, той вече имаше инвестиции в легитимни проекти и търсеше нови възможности да вложи парите си. Защото, макар да не му трябваха повече, ако усетеше възможност да спечели още, без да рискува, той не би я пропуснал. Когато Калахан му разказа за проекта в Бостън, Кастро се заинтригува и възложи на финансистите си да проучат младия предприемач. Те стигнаха до заключението, че Калахан е умел бизнесмен, с много успешно приключени начинания, и че „Дилейни Скуеър“ най-вероятно ще генерира значителна възвръщаемост на вложените средства.
Освен това Калахан се бе отнесъл напълно честно към него, може би от уважение. Предупредил го бе, че строителството може да донесе голяма печалба за ключови инвеститори, но като цяло е извънредно рискован бизнес, в който могат да се случат неочаквани събития, изцяло извън неговия контрол, и в крайна сметка „Дилейни Скуеър“ да се окаже провал.
Калахан бе казал, че му трябват сто милиона долара от частни инвеститори и след като ги подсигури, американски банки ще му отпуснат останалото. Кастро обаче нямаше намерение да налее сто милиона долара в един-единствен проект. Вместо това той сондира няколко души в Мексико като потенциални инвеститори; някои от тях — като братовчед му Пауло — все още се занимаваха с наркотрафик. Останалите бяха хора като него — напуснали наркобизнеса, но все още търсещи възможност да завъртят малко пари. В крайна сметка той и още шестима отделиха по петнайсетина милиона, за да ги вложат в начинанието.
Проблемът с останалите шестима беше, че нямаше да посрещнат добре евентуален фалит на „Дилейни Скуеър“, като щяха да обвинят него. Най-бурно щеше да реагира братовчед му, който — въпреки кръвната връзка помежду им — бе в състояние да излее гнева си по най-ирационален начин. Например, като отвлече съпругата и дъщеря му срещу откуп, за да си върне петнайсетте милиона. Пауло сега разполагаше с армията, която Кастро бе командвал навремето.
Другият — и всъщност по-важният — проблем бе, че нито един от седмината не желаеше американските власти да си пъхат носа във финансовите им дела. Както му бе казал Демарко, ако американците научеха, че за финансирането на „Дилейни Скуеър“ отиват пари от наркотици, те можеха да замразят всички активи и да изземат построеното. Истината беше, че Кастро нямаше представа какво точно може да се случи, ако правителството на САЩ се заемеше да проверява финансирането на проекта. Знаеше само, че не желае да се стига дотам.
Дългосрочните му планове винаги бяха предвиждали в един момент той да се махне от Мексико, като най-вероятно се установи в Европа. Мексико беше станало твърде опасно място за живеене — благодарение най-вече на такива като него и братовчед му. Той искаше да бъде обикновен богаташ. Анонимен. Искаше да запази парите, които бе натрупал, като за в бъдеще ги умножава по законен начин; ето защо последното нещо, което му бе нужно сега, бяха тези глупости с Махоуни и Калахан.