Кастро си даваше сметка и за друго: Демарко би трябвало да е някакъв финансов гений, за да е научил за инвестициите му в „Дилейни Скуеър“. А Демарко нямаше вид на гений. Картелът използваше хора с магистърски дипломи по икономика и финанси от Станфорд, които сътрудничеха с опитни международни банкери, за да перат пари през множество кухи офшорни фирми. Би било трудно, ако не и невъзможно, и за опитни агенти от американското Министерство на финансите да проследят парите, които бе вложил в „Дилейни Скуеър“, обратно до него.
Единственият начин Демарко да научи за инвестициите му в бостънския проект беше, ако някой му бе казал. И въпросният някой нямаше как да е сред останалите шестима инвеститори, още по-малко пък самият Шон Калахан; оставаше единствено бившата жена на Шон, Адел. Другото, което затвърди подозренията му, бе, че само преди броени дни Адел се бе обадила на Даниел, за да си поговорят, и почти веднага след това Демарко се бе появил пред дома му; това в никакъв случай не беше съвпадение.
И така — как да постъпи в тази ситуация?
Изключено бе да убеди групата от Кайманите да си изиска предсрочно заемите от Калахан. Това би било равносилно на саботиране на проекта по начин, който би се отразил на неговото окончателно завършване и възможността за печалба. Следователно трябваше да се насочи към втората възможност, за която Демарко му бе подсказал: да принуди Калахан да се оттегли от проекта. Проблемът с едно такова решение обаче беше в голямата му сложност. Кастро знаеше, че Калахан няма просто така да си тръгне от „Дилейни Скуеър“; той щеше да наеме адвокати и дори да се обърне към властите, ако Кастро упражнеше натиск върху него.
Което го насочи към една трета възможност, за която Демарко явно не се бе сетил. Той определено би предпочел да не прибягва до нея, но, за съжаление, Махоуни и Демарко не му оставяха избор.
Тогава му хрумна и нещо друго: той не можеше да допусне Демарко и Махоуни да го държат в ръцете си. Кастро определено не можеше да предприеме нищо срещу Махоуни; той не беше толкова безразсъден, че да посегне на американски конгресмен. Но в същото време имаше нужда да му направи една демонстрация, за да го убеди за в бъдеще да го остави на мира.
Кастро бе запомнил речта на Демарко за егото. Ако предприемеше нещо лично срещу Демарко, с това дали щеше да е послушал егото си, или да е постъпил прагматично? В крайна сметка реши, че няма значение, и още преди да бе допил чашата си с вино, Кастро бе намерил начин да накара Демарко да си плати, че се е намесил.
Той със съжаление си тръгна от прекрасния спокоен вътрешен двор, влезе в къщата и се насочи към личния си кабинет. Докато минаваше покрай киносалона, дочу гласа на съпругата си, която разговаряше с дъщеря им в Ню Йорк. Кастро поклати глава. Тези две жени едва ли не всеки ден разговаряха помежду си.
От бюрото в кабинета той извади един от няколко нерегистрирани телефона с предплатени карти. Едва ли някой подслушваше разговорите му, но Кастро предпочиташе да не оставя следи с обаждането до Демарко. Извади бележката, която американецът му бе изпратил, и набра номера.
— Реших да изпълня желанието на вашия работодател — каза той.
— Радвам се да го чуя — отвърна Демарко.
Самодоволният му тон накара Кастро да стисне с такава сила апарата в ръка, че едва не спука дисплея.
— Ще са ми нужни няколко дни обаче. Проблемът е сложен.
— Разбирам — отвърна Демарко.
— Искам да се върнете в Бостън.
— Защо?
— Защото още не съм сигурен как точно ще подходя. Може да ми потрябва помощта ви там. Може да ми потрябват и известни гаранции от страна на работодателя ви. Още не знам.
Демарко моментално реагира:
— Не виждам с какво мога да ви бъда полезен. Да не говорим пък за шефа ми, абсурд е да очаквате от него да ви помага. Оттук нататък всичко е между вас и Калахан.
— Господин Демарко, вие бяхте този, който се обърна към мен, и аз съм склонен да сторя, каквото ме помолихте. Най-малкото, което ми дължите, е съдействие, ако сметна, че ми е нужно.
— Ще си помисля — каза Демарко и затвори.
Кастро не можеше да повярва, че някой е дръзнал да му затвори телефона.
От същия апарат той изпрати кодиран есемес до братовчед си: „Имам малък проблем и ще се радвам, ако позволиш на Ла Леона да ми помогне. Благодаря ти“. Самият факт, че е принуден да моли за помощ, го оскърбяваше. В едни други времена Кастро просто щеше да издаде съответната заповед.