В известен смисъл дневният режим на Демарко бе по-предвидим. Явно човекът нямаше какво да прави в Бостън, затова прекарваше дните си в развлечения: разхождаше се из града, сядаше да чете роман край басейна на хотела, ходеше на кино. Един от дните отиде на „Фенуей“ да гледа мач на „Ред Сокс“. Но всяка вечер се отбиваше в някой бар, в хотела или в един от многото наоколо, обръщаше по няколко питиета и си поръчваше вечеря, след което се прибираше в стаята си.
За да го задържи в Бостън, Кастро му се обади и го уведоми, че нещата се движели, но му било нужно още малко време.
— Очевидно проблемът е сложен — каза Кастро. — Адвокатите ми съставиха документите, които Калахан трябва да подпише, за да формализира оттеглянето си като активен участник в „Дилейни Скуеър“. Разбира се, той няма да иска да ги подпише, но накрая ще го направи. Така или иначе, документите трябва да са железни, както казвате вие в Америка, като не бива да му оставят никакво поле за маневриране, водене на съдебни дела на по-късен етап и така нататък.
— Разбирам — отвърна Демарко. — Но защо е нужно аз да съм тук?
— За момента и аз не съм убеден, че е нужно — каза Кастро. — Но се надявам да приключа с всичко в следващите два дни, а дотогава ще ви бъда благодарен, ако останете. Нека ви напомня още веднъж, че вие поискахте моето съдействие, така че се надявам да останете, докато свършим работата.
— Е, добре де, добре. Но само още два дни. След което се махам от тук.
Демарко полудяваше от скука. Ако се намираше в Бостън по собствен избор, щеше да си мисли, че просто си е дал почивка, и да се наслаждава на живота. Но не беше така. Продължаващата вече с дни гореща вълна го измъчваше, а и бе видял достатъчно от Бостън през годините, за да има желание тепърва да разглежда забележителностите му. Отиде на още един мач на „Ред Сокс“ — и този път плати безбожна сума за скапано място в най-евтиния сектор, — като през останалото време просто се мотаеше наоколо, четеше книги, правеше дълги разходки и гледаше каквото даваха по телевизията.
Той си помисли дали да не отиде с колата до Портсмът, за да види Елинор. Портсмът беше на два часа път с кола, но той се боеше да напуска Бостън, за да не би наистина да потрябва на Кастро. Другата причина, ако трябваше да бъде докрай честен със себе си, бе, че Демарко всъщност не искаше да вижда Елинор, ако не се беше подобрила след последния път; това само щеше да засили депресията му. Той позвъни на дъщеря й, за да се поинтересува как е Елинор, но тя му се сопна, че не е негова работа и да не й се обажда повече. Как, за бога, лъчезарна личност като Елинор бе родила такава кучка?
Хрумна му, че напълно бе забравил за другата задача, възложена му от Махоуни — тази за конгресмена Симс и неговото вероятно несъществуващо „Пурпурно сърце“. Затова той позвъни на Ема, за да провери дали имаше напредък. Първото, което тя му каза, беше:
— Добре ли си?
— Да, нищо ми няма.
— Какво стана с онези нещастници, които те бяха нападнали?
— Преживяха не особено приятен сблъсък със закона. Заловени бяха със сандък, пълен с автомати, и в момента се намират в арестантска килия.
Той реши да й спести малката подробност, че междувременно лично ги бе изпратил и в болница.
— Разбирам — отвърна Ема, която познаваше достатъчно добре Демарко, за да си мисли, че двамата братя са станали жертва на лош късмет.
— Обаждам се да видя дали се движат нещата около Симс.
— Движат се, но не в добра посока. Няма да те отегчавам с подробности, но се наложи да повикам Нийл на помощ.
Нийл беше един невероятен досадник, чиито къси дебели пръсти се отличаваха с брутална ловкост в боравенето с компютри. Ако подробности от личния ви живот бяха качени на който и да било сървър, те вече представляваха отворена страница за Нийл.
— Накратко — продължи Ема, — Нийл се добра до някакъв бивш морски пехотинец на име Пат Хауърд. Хауърд бил един от малкото, прекарали нощта в казармите в Ливан и останали живи след избухването на бомбите. Според няколко източника, които Нийл успя да открие, Симс спасил живота на Хауърд. За да разговарям с него, аз се представих за репортерка. Казах му, че според мой източник конгресмен Симс го е спасил, и Хауърд го потвърди. Каза, че Симс се проврял през един тесен тунел сред развалините, отместил нападалите върху Хауърд парчета бетон и го измъкнал навън, макар да знаел, че сградата е нестабилна и всеки момент може да се срине и да затрупа и него.