Но като се махнеше раздразнението от досадния разговор с японеца, нещата се нареждаха добре и той не се оплакваше от живота. Преди това се бе отбил на „Дилейни Скуеър“; откакто Елинор Добс му се бе махнала от главата, строежът вървеше почти по график. Беше му донякъде криво заради братята Макнълти. Адвокатът им му бе позвънил преди около седмица — братята искали да се видят с него, и той му бе казал, че няма нищо против, но не знаеше кога ще може да отдели време, за да отиде с колата си до ареста. Не че му се разговаряше с тях, но си каза, че все пак е редно да го направи — двамата бяха такива откачалки, че по-добре да не ги дразни излишно.
Той чу звъна на телефона в секретарското помещение и си помисли, че може да е Рейчъл, макар че Рейчъл обикновено му пращаше есемеси, когато държеше да му досажда. Той натисна светещия бутон на апарата пред себе си и каза:
— Ало?
— О, господин Калахан, не исках да ви безпокоя. Опитвах се да се свържа със секретарката ви, за да поискам среща следващата седмица.
— Нея я няма — каза Калахан. — В момента съм сам и ако искате да си уредите среща или каквото и да било, трябва да говорите с нея. Графикът ми е в компютъра й.
Всъщност той беше качен в мобилния му телефон, но на него не му се занимаваше с това тъкмо сега.
— Утре ще я потърся — каза мъжът.
Калахан се запита кой ли беше пък този — говореше с лек акцент — и за каква среща ставаше въпрос. Както и да е. Време бе да си тръгва.
Той изгаси осветлението и излезе, като отвън провери дали вратата е заключена. Докато крачеше по коридора, забеляза трима млади мъже до асансьора. Приличаха на латиноси и имаха леко заплашителен вид, но бяха с костюми и вратовръзки и не приличаха на гангстери. Той се запита с кого ли се бяха срещали в сградата. На етажа имаше и адвокатски кантори; може би бяха клиенти на някоя от тях.
Шон пристъпи към асансьора, кимна на тримата мъже и тогава забеляза, че бутонът за повикване не беше натиснат. Защо не го бяха натиснали? В следващия момент разбра защо.
Единият от мъжете извади пистолет със заглушител и го насочи към гръдния му кош.
— Господин Калахан, върнете се в офиса си. Ние ще дойдем с вас. Ако направите някоя глупост, ще ви убия.
Той позна гласа на мъжа — беше същият, който току-що бе позвънил, за да говори със секретарката му. Кои, по дяволите, бяха тези хора?
Тръгнаха към офиса и мъжът с пистолета му нареди да отключи вратата. Докато се занимаваше с ключалката, Калахан каза:
— В кабинета ми няма пари. Имам около петстотин долара в портфейла си. И кредитни карти, разбира се.
В отговор мъжът го смушка в гърба с дулото на пистолета си и каза:
— Влизайте вътре.
Накараха го да седне на стола зад бюрото си и мъжът с пистолета продължи:
— А сега се обадете на жена си и й кажете, че тази вечер ще закъснеете много. Поставете телефона на високоговорител. Ако се опитате по какъвто и да било начин да й дадете знак, ще ви убием, след което ще отидем в къщата ви на Бийкън Хил и ще убием и нея.
— Господи! Какво искате от мен?
— Обадете се!
Шон натисна бутона за високоговорител и набра номера на Рейчъл. Когато тя отговори, каза:
— Здравей, аз съм. Тази вечер ще се прибера доста късно.
— Защо? Какво става?
Направи му впечатление, че не звучеше особено разочарована.
— Трябва да разговарям с един човек в Япония, но той закъснява.
— Толкова късно вечерта?
— В Япония е утре сутрин. Както и да е, човекът ще се забави и трябва да изчакам да се чуя с него. След което ще се видя с един от адвокатите. Така че ще закъснея.
— Е, добре. Когато, тогава.
Той понечи да й каже, че я обича, но Рейчъл вече бе затворила.
За вечеря Демарко си обу хубав панталон и си сложи синя риза с къси ръкави, която според него отиваше на очите му. Целия ден бе прекарал по бермуди и тениска заради жегата, но реши вечерта да се поизтупа малко, а още не беше решил къде да отиде. Първо щеше да обърне едно питие в бара на хотела и да се посъветва с бармана — младеж на име Сам, когото вече усещаше като роднина — за прилично заведение, където да вечеря.
Лоби барът на „Парк Плаза“ беше леко ексцентрично място, но Демарко вече му бе свикнал. В него имаше ниски маси с кресла, чиято дамаска наподобяваше кожа на жираф. Но най-странни бяха фотографиите по стените — големи черно-бели снимки на модели, като прическите на жените бяха в стила на 50-те или 60-те години на миналия век. Мъжете бяха с костюми с тесни вратовръзки и меки шапки, държаха чадъри и носеха очила с рогови рамки. Най-впечатляваща беше снимката на симпатична брюнетка с прическа в стил Джаки Кенеди; беше с шапка, рокля на точки и обувки с високи токове. В ръцете си с бели ръкавици държеше два обръча. Демарко се запита какво ли символизираха.