Той седна на един от столовете пред бара и Сам се приближи, за да му вземе поръчката. Той имаше дебела мускулеста шия, която изтъняваше нагоре в малка глава. Напомняше на Демарко на онзи герой от филма „Бийтълджус“, на когото му бяха смалили главата.
— Както обикновено?
— Защо не — отвърна Демарко.
Докато му поднасяше чашата мартини със „Столичная“ и резен лимон, Сам го попита:
— Е, как ви мина денят?
Демарко си каза, че Сам едва ли очаква от него да му се жалва от Бостън, жегата и от Махоуни, затова отвърна:
— Чудесно.
Той вдигна чашата, каза мислено „наздраве“ на дамата с обръчите и понечи да отпие от мартинито си, когато чу до себе си женски глас:
— Джанет, всеки път постъпваш така! Защо, кажи ми? Решаваме да правим нещо заедно и в последния момент онзи идиот ти се обажда, ти ме зарязваш и тичаш при него. Той няма да остави жена си заради теб и ти го знаеш! — Тя помълча малко, после добави: — Не, Джанет, не желая да слушам повече. Чао!
Още докато говореше, тя се настани до Демарко и пусна върху бара тежката си чанта, която тупна глухо на плота, сякаш вътре имаше топка за боулинг. Демарко се извърна да я огледа, първоначално раздразнен, че се бе разкрещяла практически в ухото му, но като я видя, забрави раздразнението си.
Тя беше разкошна жена. На около трийсет и пет, към метър и седемдесет, с едри гърди, изпънали докрай тънката материя на бялата блуза, и стройни, загорели бедра, подаващи се до половина изпод къса черна пола. Косата й с цвят на пчелен мед стигаше до раменете; кожата на лицето й също му напомняше на мед.
Тя се обърна към Демарко и с печален тон каза:
— Сестра ми. Трябваше да се срещнем тук на по едно питие и после да вечеряме някъде заедно, но тя взе, че ми върза тенекия. Ходи с някакъв женен и… няма значение. Извинете. — Тя се огледа. — Тук има ли барман? Имам нужда да пийна нещо.
Демарко видя Сам и замаха с ръце като луд. Той не искаше жената да си тръгва.
— Ей, Сам! Сам!
Сам се приближи и Демарко му каза:
— Дамата има нужда от едно питие.
— Какво бихте желали, госпожице? — попита Сам.
— Гимлет с водка.
— Пиши го на моята сметка, Сам — добави Демарко. — Днес не й е ден, поне това мога да направя за нея.
— О, нямаше нужда! — каза тя, като го докосна по ръката. Дланта й беше топла и мека.
— Аз съм Джо — представи се той.
— Мария — каза тя.
После жената му обясни, че работела в маркетинг отдела на голяма фармацевтична компания. Преди години двамата с Ема бяха разследвали една такава компания, за което едва не бяха платили с живота си, и оттогава той нямаше особено високо мнение за фармацевтичния бранш. Но дори Мария да му бе казала, че прилага евтаназия върху новородени котенца, Демарко щеше да й го прости. Отначало очите й му се бяха сторили кафяви, но всъщност бяха по-скоро зелени; тя имаше и най-изящните устни, които някога бе виждал.
Демарко й каза, че е адвокат и че макар да живее във Вашингтон, през цялото време пътува до Бостън по работа. Когато Мария го попита с какъв вид право се занимава, той й обясни, че не се занимава точно с право, а по-скоро с решаване на политически проблеми. Тя изглеждаше искрено впечатлена, а Демарко бе готов да ходи на ръце, за да я впечатли.
Когато допиха чашите си, той каза:
— Тъкмо се готвех да излизам да вечерям. На две преки от тук има италиански ресторант. Ходил съм и преди там, много е добър. След като сестра ви така и така ви е вързала тенекия…
— С удоволствие — прекъсна го Мария, като отново го докосна по ръката. — Само да отида да си пооправя грима.
На нея грим изобщо не й трябваше.
— Ще ви чакам във фоайето след пет минути — добави тя.
Демарко изчака да минат две минути и отиде във фоайето, и след още две минути видя Мария да се задава към него като някакво видение на високи токчета. Господи, какво тяло! Тя го хвана подръка и когато тръгнаха към изхода, Демарко почувства леко убождане по дясната си ръка — онази, за която го бе хванала.