Той се изправи, залитна, после с края на ризата си избърса бюрото, където се бе подпрял с длани, и подлакътниците на стола, където бе седял. Ако и другаде в стаята бе оставил следи от пръсти, не можеше да стори нищо по въпроса. А какво да прави с револвера, по който също имаше негови отпечатъци? Ако Калахан беше застрелян в слепоочието, би могъл да сложи револвера в ръката му и полицаите да си помислят, че е самоубийство. Но Калахан не беше застрелян в слепоочието, а в гръдния кош. Демарко се залови да бърше револвера с ризата си, после си помисли: ами ако са натиснали палеца ми върху гилзите на патроните, за да изглежда, че собственоръчно съм заредил пистолета?
Нямаше време да вади патроните един по един, за да бърше и тях; нямаше време за нищо. Той трябваше да го вземе със себе си. Слава богу, беше револвер, а не автоматично оръжие, така че поне не се налагаше да пълзи на четири крака и да търси гилзи по пода. Той го натика в колана на панталоните си и спусна ризата върху него.
Демарко хвърли един последен поглед към Калахан, промърмори нещо от рода на: получи ли си го, копеле!, и запреплита крака към вратата. Много пъти се беше напивал, в един-два случая до степен да не може да ходи по права линия. Така се чувстваше и в момента — като моряк, опитващ се да ходи по палубата на кораб в бурно море. Когато Демарко минаваше през вратата на офиса, с дясното си рамо закачи рамката, но не я докосна с ръце. Той прекоси секретарското помещение и през неголямо антре стигна до външната врата; отвори я, като уви ризата си около дръжката, за да не оставя отпечатъци. Очакваше едва ли не отвън да го очакват отряд полицаи с бронежилетки и насочени оръжия, но коридорът беше пуст. Нещо обаче му казваше, че полицията всеки момент ще е тук.
Демарко не знаеше на кой етаж се намира, но нямаше намерение да взема асансьора, защото в него можеше да има охранителна камера. Вместо това реши да слезе по едно от аварийните стълбища. После му хрумна, че и по тях можеше да има камери, както и в коридорите, макар че в този коридор не се виждаха такива. Накрая той си каза, че дори да имаше камери, хората на Кастро ги бяха неутрализирали, за да не ги засекат как го внасят безжизнен в сградата. Поне се надяваше да е станало така.
Той намери аварийното стълбище в края на коридора, бутна вратата и като се хващаше за парапета през ризата си, заслиза. Ако не се държеше, щеше да падне. Оказа се, че е бил на третия етаж, и когато слезе на нивото на улицата, Демарко се озова пред пожарната врата — една от онези врати с напречен лост, който се отваряше с натискане, и с надпис, че при отварянето й ще се задейства аларма.
Нищо не можеше да се направи. Той натисна лоста, като очакваше алармата да изпищи, но това не се случи. Явно професионалистите, изпратени от Кастро, я бяха обезвредили.
Демарко излезе на оживена улица — нямаше представа къде се намираше спрямо хотела му — и закрачи по нея.
Трябваше да се отдалечи възможно най-бързо от офиса на Калахан, като същевременно трябваше да се отърве и от револвера. В далечината се чуваха полицейски сирени, но не беше ясно дали се приближават, или отдалечават. В град като Бостън полицейски сирени се чуваха непрекъснато. Но Демарко не се съмняваше, че след изстрелите в офиса на Калахан някой веднага бе позвънил в полицията.
Другото нещо, което го тревожеше, бяха охранителните камери по улицата. В днешно време такива имаше навсякъде. Но и тук нищо не можеше да направи, освен да стои далече от по-оживените улици като „Бойлстън“. Ако успееше да го направи, всичко щеше да бъде наред.
Той стигна до първата пряка и сви вдясно, макар да не знаеше накъде отива. Колкото се може по-далече от сградата на Калахан. Но къде, по дяволите, се намираше? Огледа се за табели с имената на улиците, но такива нямаше.
Трябваше да изхвърли някъде и този проклет револвер. Не да го пусне в уличната канализация или в някой контейнер за смет; във всичките епизоди на „Закон и ред“, които бе гледал, ченгетата претърсваха най-напред уличните шахти и контейнерите за смет около мястото на убийството. Демарко мина покрай една пицария и хвърли поглед вътре. Около бара седяха четирима младежи с вид на студенти; съдържателят, с гръб към тях, тъкмо пъхаше нова пица в пещта. Никой не забеляза, когато Демарко влезе в заведението и се насочи към тоалетната. Студентите разговаряха оживено на висок глас; изглеждаха пияни.
Той бутна вратата на тоалетната, влезе в една от кабинките и спусна резето зад себе си. Демарко вдигна капака от казанчето и пъхна вътре револвера. Каза си, че все някога казанчето ще се повреди и някой водопроводчик ще получи изненадващ подарък. Надяваше се само да не е скоро.