Прииска му се да седне на клозетната чиния, докато се съвземе напълно от наркотика, но си каза, че по-важно е да се отдалечи максимално от мястото на убийството, а не искаше ченгетата да го хванат точно където бе скрил револвера. Докато той крачеше по коридора обратно към ресторанта, чу пияните студенти да се провикват, а когато излезе в салона, съдържателят им връщаше рестото за поръчката. Докато залиташе към изхода, един от хлапаците се обърна, но едва го погледна. След миг Демарко беше обратно на улицата.
Той трябваше да се добере до хотела си. Не можеше да вземе такси, защото полицаите щяха да проверяват таксиметровите компании и все някой шофьор щеше да си спомни за едва ходещия пияница, качил се в колата му в близост до офиса на Калахан. Демарко повървя още известно време, докато видя сграда, която му се стори позната, и тогава си даде сметка, че се намира на три-четири преки от Копли скуеър и се движи в грешна посока — на запад, а трябваше да върви на изток.
На следващата пряка зави обратно и се насочи към хотела си, като избягваше, доколкото бе възможно, по-оживените улици. Той беше на две преки от него, когато видя патрулка да се движи срещу него по улицата. Не искаше да направи нищо подозрително — например да се обърне кръгом и да тръгне в обратната посока, — затова просто наведе глава и продължи пътя си, като се молеше полицаите да не му обърнат внимание. Както и стана.
Демарко продължаваше да крачи напред, като си мислеше колко добре би било, ако можеше да скрие лицето си. Той все още не стъпваше достатъчно твърдо, но поне не залиташе, както в началото. Малко по-нататък видя застанал пред някакъв бар хлапак с цигара в устата. Както всеки трети човек по улиците на Бостън, той имаше на главата си шапка на „Ред Сокс“.
Демарко пристъпи към него и каза:
— Давам ти сто долара за тази шапка.
— Шегуваш ли се?
— Не.
— Да не си пиян?
— Да. Искаш ли сто долара за шапката или не?
— Как да не искам!
Демарко извади портфейла си и с известно усилие отброи пет двайсетачки, взе шапката, сложи си я ниско над веждите и затътри крака нататък. Като дегизировка не беше кой знае какво, но той се почувства една степен по-добре. Ако държеше главата си наведена, козирката закриваше отчасти лицето му, така че да не бъде разпознат, ако случайно го заснемеше някоя камера. Или поне така се надяваше. Докато крачеше напред, чу зад гърба си гласа на хлапака:
— Късмет, човече! Дано да стигнеш, закъдето си тръгнал.
От твоите уста — в Божиите уши, помисли си Демарко.
Почти час след като бе напуснал офиса на Калахан, Демарко се прибра в „Парк Плаза“. Малко преди входа той пусна скъпоценната шапка на „Ред Сокс“ в едно кошче за смет. Не искаше камерите във фоайето да го заснемат с нея.
Той взе асансьора за деветия етаж и докато кабината се изкачваше, остана с глава, опряна във вратата. Коридорът от асансьора до стаята му се стори поне сто километра, но най-накрая се добра и до нея, отключи вратата с магнитната карта и се строполи на леглото.
Докато лежеше, една мисъл не му даваше покой: Защо Кастро го бе направил? Защо бе решил да убие Шон Калахан и да го натопи за смъртта му?
Той бе дал на Кастро две опции. Кастро обаче бе предпочел третата: да убие Калахан. Това беше най-простото разрешение на проблема, много по-просто, отколкото да извива ръцете му, за да подпише документи, че доброволно се отказва от участието си в „Дилейни Скуеър“. Всъщност Демарко неволно му бе подсказал тази трета възможност. Той си спомни какво му бе казал: че ако успее да принуди Калахан да изостави проекта, това би било равносилно на оставка — проектът така или иначе щеше да бъде довършен от фирмата на Калахан, макар че него нямаше да го има, за да я ръководи лично. Но целта му не беше — нито пък бе очаквал — Кастро да убие човека.
Но защо ли искаше да натопи Демарко за убийството на Калахан? Кастро сигурно знаеше, че ако бъдеше заловен и дори осъден, Демарко щеше да посочи с пръст него и финансовите му отношения с „Дилейни Скуеър“. Но може би Кастро не се боеше от това, откакто бе предупреден, че финансирането на проекта може да се окаже предмет на разследване. Може би си бе наумил, че е в състояние напълно да прикрие пътя на парите, и не се притесняваше, че някакви си правителствени счетоводители може да му ровят из сметките.
Имаше и още една възможна причина Кастро да бе постъпил по този начин. Може би независимо от възможните последици за себе си той бе решил да даде на Демарко един урок: заплашваш ли ме, отиваш до живот в затвора, независимо за кого работиш. Ако Демарко го бяха открили в офиса на Калахан с револвер в ръка, дори Махоуни нямаше да бъде в състояние да го отърве. Залагайки капан на Демарко, Кастро изпращаше предупреждение и до Махоуни: виждаш ли колко ми е лесно да извадя твоя човек от играта? Ако не ме оставиш на мира, може и на теб да ти се случи нещо — без значение кой си, каква власт имаш и колко добре си мислиш, че те пазят.